Фидел Кастро в архивите на Петър Младенов

Личният архив на Петър Младенов крие много изненади. Сред тях са и непубликуваните му записки за Куба и Фидел Кастро. Ръкописите проследяват лъкатушещия път, който отвежда легендарния революционер от буржоазния либерал-национализъм към идеите на марксизма и ленинизма, преминавайки през кратък флирт с маоизма, пише Румен Леонидов във Факел.бг, позовавайки се на последната книга на Петър Ковачев.

Младенов отбелязва по повод идеологическата еволюция на Кастро: “Много пъти съм си мислил, че, колкото и парадоксално да звучи, Съединените щати с тяхната непоследователна и враждебна политика на имперска сила, изискваща пълно и безусловно подчинение, направиха Фидел марксист. При нормално развитие на обстоятелствата, той вероятно щеше да е един от лидерите на социалистическия интернационал, а Куба – демократична република, управлявана от социалдемократи”.

Съединените щати не успяват да оценят своевременно потенциала на кубинския лидер и възможността възгледите му да еволюират и той да поведе страната си по пътя на социализма. Кастро се обръща първо към тях с молба за икономическа помощ непосредствено след успеха на кубинската революция през 1959 г. Американските политици и техните анализатори обаче високомерно го игнорират, смятайки, че няма да успее дълго да задържи властта. Когато осъзнават грешката си, повеждат срещу кубинския лидер яростна и безкомпромисна борба. Тя включва всякакви средства, като се започне с пропагандна война и се свърши с подготовката на контрареволюция.

По време на управлението на Кастро срещу него са организирани 638 неуспешни опита за убийство. Повечето се приписват на ЦРУ, което по груби изчисления е похарчило за 25 години над 120 милиона долара в опитите си да го елиминира. Предотвратените опити за убийството на Кастро, включващи нестандартни оръжия като отровни пури или монтиран в репортерска камера миниатюрен пистолет, могат да запълнят цял учебник по криминалистика. Сред най-екзотичните кроежи срещу него са плановете да бъде заразен с туберкулоза и да бъде отровен с лекарства, от които да окапят косата и емблематичната му брада, за да бъде подронен неговият имидж.

Неуспешните атентати придават на романтичния революционер Кастро ореола на жива легенда. Петър Младенов отбелязва: “По това време Фидел се превърна в най-популярната политическа фигура в света, в символ на справедливата борба на народите за суверенитет и национална независимост. Когато срещу Куба беше извършено нападение от територията на САЩ, хиляди млади хора от цял свят заявиха готовност да се бият за нейната независимост.”

Отношенията на Кастро със съветските лидери също не са идилични. Той е силно разгневен от начина, по който през 1962 г. Хрушчов преговаря зад гърба му с президента Кенеди за съдбата на съветските ядрени ракети, разположени на кубинска територия. От друга страна, с Анастас Микоян, който има важна роля за мирното решаване на т. нар. Карибска криза, го свързва сърдечно приятелство. При една от срещите си с Петър Младенов Фидел Кастро споделя с него своето огорчение от начина, по който Микоян е третиран от съветските ръководители след отстраняването му от власт. Разказва как по време на скорошната си официална визита в Москва е пожелал да се види със своя стар приятел. За негово изумление получава отговор, че такава среща е невъзможна, тъй като Микоян е вече твърде възрастен. Разказвайки тази случка на Петър Младенов, Кастро емоционално възкликва: “Кажете ми, другарю Младенов, защо не ми позволиха да се видя с него? Та по това време той наистина беше един болен старец и никого не заплашваше!” Подобна липса на толерантност и на лоялност към доскорошните политически сподвижници е неразбираема за легендарния кубински революционер.

Разочарован от Хрушчов, след края на Карибската криза Кастро търси сближаване с Мао и левите догматици, обръщайки платната на Острова на революцията в посока Китай. Новият курс се оказва краткотраен по чисто прагматични причини – Куба се нуждае от помощ, за да изхранва населението си, а китайците нямат никакво намерение да заделят от скромните си дажби ориз за абсолютно непознатите им кубинци. Това слага край на краткия флирт на Кастро с маоизма и той отново се преориентира към СССР и социалистическия блок.

“По този начин Съветите спечелиха политическа и психологическа победа над своя съперник Китай – отбелязва в записките си Петър Младенов, – която в материално отношение им струваше твърде скъпо, тъй като трябваше да се нагърбят с издръжката на отдавна банкрутиралата кубинска икономика.”

Всички социалистически държави са впрегнати в икономическото подпомагане на Куба. Не прави изключение и България, която отделя за целта немалка част от скромните си ресурси. По този повод Петър Младенов пише: “Очевидно времето ще одобри или осъди тези действия, но истината е такава, че ако оказаната помощ се изчисли на човек от населението или като процент от националния доход, то България несъмнено би заела първото място.”

През 1972 г. Фидел Кастро гостува за първи път в България. Софиянци му устройват грандиозно посрещане. Хиляди жители на столицата се стичат на улиците, за да видят легендарния революционер. По това време резиденция “Бояна” все още не е построена. Кубинските гости са настанени в бившия дворец “Врана”, но Кастро рядко се появява там. Всяка вечер след края на официалната програма той се отправя към стадион “Българска армия”, за да играе баскетбол. Тъй като членовете на екипа му от кубинската делегация трудно издържат темпото на своя вожд, командата им е подсилена с елитни баскетболисти от отбора на ЦСКА.

Фидел Кастро се радва на огромна популярност у нас. На официалния прием в негова чест залата се оказва тясна за всички поканени. Когато се появяват Тодор Живков и кубинският му гост, тълпата застрашително се люшва напред. Хората от задните редици напират да видят по-отблизо Ел команданте, както го наричат медиите в цял свят по примера на собствените му сънародници. Всички искат да се здрависат с него или поне да го докоснат.

Петър Младенов признава, че изпитва леко разочарование при първата си среща с Кастро. “Физическият образ на Фидел, който се беше запазил в моето съзнание, не се покриваше с този на истинския Кастро. Пред мен стоеше висок мъж със солидно телосложение, с явно увеличаваща се талия и с несъразмерно малка глава за грамадната фигура. А величествената брада на Кастро, известна от многобройните му ретуширани фотографии, всъщност беше доста рехава.”

Живков и кубинският му гост се уединяват в една от залите, настаняват се в удобни кресла и охраната започва да пропуска при тях само специално подбрани и предварително проучени гости. В един момент покрай Петър Младенов минава забързан и с напрегнато изражение на лицето директорът на протокола. Външният министър го пита дали се е случило нещо и с изумление чува, че Живков е наредил спешно да бъде доведена известна столична актриса, която искал да представи на кубинския гост. В записките си Младенов дискретно премълчава името на красавицата. Тя пристига, облечена в ефектна бяла риза и дълга черна пола, пристегната с широк колан, и веднага е настанена до Фидел Кастро. Естествено, в онова време едва ли някой би могъл да откаже подобна височайша покана…

В качеството му на външен министър Петър Младенов посещава няколко пъти Куба. По време на неговата първа визита той се сблъсква с особеностите на кубинския протокол. В официалната му програма е записана среща с Фидел Кастро, без да са посочени конкретна дата и час. Официалното обяснение е, че програмата на кубинския лидер често претърпява промени и затова всякакви уточнения са практически невъзможни. Самият Младенов отдава липсата на предварителна информация по-скоро на извънредните мерки за сигурност, съпътстващи личността на Кастро поради многобройните опити за убийството му.

Срещата между Ел команданте и българския външен министър се осъществява в деня на отпътуването на българската делегация. Младенов е впечатлен от широкия кръг теми, които кубинският лидер умело вплита в разговора, и от прецизния му анализ на положението в Куба на фона на процесите в Латинска Америка и обременените отношения със САЩ.

“Не бих казал, че в гласа му се усещаше страх от могъщия съсед – пише Петър Младенов. – По-скоро Фидел беше пълен с решимост да не отстъпи пред заплахата и натиска. Кастро не пропусна да подчертае, че отношенията са лоши заради политиката, която Съединените щати водят против Куба, и че ако тази политика поеме конструктивен курс на взаимно зачитане, уважение и изгода, кубинската страна не би се поколебала да установи добри отношения със своя велик съсед.”

Младенов добавя интересни щрихи към портрета на Кастро: “Фидел беше седнал в удобното канапе, протегнал дългите си крака, с неизменната кубинска пура в ръка. Той едновременно пушеше, ръкомахаше, убеждаваше събеседника, гневеше се и се усмихваше; снижаваше до шепот гласа си и след това силно го повишаваше… През цялото време имах чувството, че присъствам на един моноспектакъл, в който авторът беше заучил и изпълняваше отлично своята роля.”

По време на второто посещение на Тодор Живков в Куба Петър Младенов отново е в състава на българската делегация и има възможност да допълни впечатленията си от кубинския лидер. Той забелязва, че въпреки грижливо изграждания демократичен имидж на Кастро, у него започва да се проявява определен елитаризъм. Всички протоколни мероприятия са планирани така, че да откроят двамата първи ръководители и да затвърдят техния специален и изключителен статут на фона на обкръжаващите ги. Например Кастро кани само Живков и дъщеря му Людмила на някакъв екзотичен остров, където прекарват цяла нощ в присъствието единствено на личните лекари и охраната си.