Всеки първи понеделник на октомври архитектите по света честват своя професионален празник. Точно преди 10 години столицата беше на ръба да се прости с един от символите си – Военния клуб. Заради строителството на метрото сградата, която е паметник на културата с национално значение, се беше пропукала и наклонила. Налагаше се спешна „спасителна операция“. Тогава един млад, все още недипломирал се архитект вложил цялата си енергия, познания и голяма доза смелост в това да спре разрушителните процеси. Днес, 10 години по-късно, той продължава да работи със същата всеотдайност по други не по-малко смели проекти в родния си град Свиленград и е сочен за фаворит за новия кмет на общината на предстоящите на 27 октомври местни избори. Представяме ви арх. Анастас Карчев.
Арх. Карчев, как се оказахте в ролята на спасител на Военния клуб?
Може да звучи като клише, но се оказах в правилния момент на правилното място. По време на изграждането на първия лъч на метрото, заради строителството конструкцията на Военния клуб се беше отцепила и се беше пропукала. Японците трябваше да възстановят сградата. Те подходиха както се прави навсякъде по света – поискаха мнение от най-добрите специалисти в България: геолози, архитекти, проектанти, инженери, конструктори, експерти по паметниците на културата. Така се оказах на среща на своеобразния кризисен щаб при директора на Военния клуб. Проф. Тодор Бараков беше предложил вариант за стягане на сградата с анкери, но трябваше да се намери начин как да се реализира това. Защото цялата конструкция е различна, във всяка една стая. Различни помещения, подовете са на различни нива. Едно е да поставиш анкерите на идеално права конструкция и съвсем друго на жива сграда, която е крива. Военният клуб все пак е на повече от 100 години, на три етажа, от тухли, преживял е земетресения, бомбардировки.
Тогава бях още студент във УАСГ и докато обикаляхме на оглед из помещенията, не издържах и споделих своето виждане. Беше налудничава идея на пръв поглед, но бях убеден, че ще проработи. Просто във всяко помещение виждах откъде трябва да минат анкерите. Не мога да го обясня рационално, но усещам старите сгради, конструкциите им, те ми говорят по някакъв начин. Обикновено това се учи, а на мен ми идва отвътре.
Довериха ми се. Нямаше друго адекватно предложение и ми дадоха свободата да действам. Оттам насетне беше въпрос на голяма прецизност. В началото правех всичко сам, защото нямах доверие на никого. Беше много трудно за всички, но теорията ми се доказа и спасихме Военния клуб.
Работил ли сте по други значими проекти през тези 10 години?
Работих като проектант по реконструкцията на Националната опера и балет. Включих се и в разкопките на Сердика. Изчертал съм всеки детайл от декорацията на Царския дворец, за да може да се реставрира. Участвах в конкурса за нова пленарна зала на Народното събрание, отново с много новаторска идея.
Спасили сте и колегите си в Общината на Свиленград с модерна система за отопление и охлаждане?
Сградата беше в много лошо състояние, ремонтът беше наложителен. Дограмата не се затваряше. През зимата беше студено, през лятото – горещо. Във всяка стая имаше климатик, разходите бяха огромни. Служителите буквално страдаха. Тогава излязоха мерките за енергийна ефективност по ОП „Регионално развитие“ за административни сгради и решихме да действаме. Исках да направя сградата енергийно независима – да произвежда тока, който консумира. Беше изключително трудно и голямо предизвикателство за мен дори чисто в човешки план да го реализирам, заради огромната отговорност и множеството тежки законови процедури, изисквания и ограничения.
И все пак всичката тежка работа и поети рискове си заслужаваха. Превърнахме се в първата енергийно независима Община в България, не сме похарчили за това нито лев държавни средства и намалихме драстично разходите за електричество. И най-важното: погрижихме се за хората и сега колегите идват с удоволствие на работа, защото е комфортно и приятно, и междувременно пестим немалко средства от общинския бюджет.
Вие сте безспорен професионалист, казвате, че архитектурата е сбъднатата Ви мечта. Много хора ще се запитат защо влизате в политиката.
Честният отговор е: за да мога да си продължа работата. Мислих дълго, защото това е нещо ново за мен, но в крайна сметка се оказа единственият възможен път.
През годините на прехода за жалост не успяхме да загърбим порочната практика със смяната на властта – независимо централна или по места – да се прави чистка в администрацията. Качествени професионалисти се изграждат с години, не можеш с лека ръка да изметеш всички заради криворазбрани управленски амбиции. Видя се, че това не дава добри резултати. Ето защо не искам и няма да допусна подобен развой, защото има риск всичко, което съм направил като проекти, да потъне. И още по-лошо: всичко вече реализирано, да не се поддържа и да се занемари. Само от това ме е страх. От нищо друго. Аз имам стабилна професия, богата биография и успешен семеен бизнес – мога по всяко едно време да си тръгна и никой не може да ме спре. Но любовта ми към града и към работата ми за него е по-силна от възможността да оставя всичко на произвола на съдбата. Може да ви звучи прекалено, но хората в Свиленград знаят, че съм прав – те много добре помнят какъв беше града при някои управници и как живяхме само допреди 15 години. Аз не искам това време да се връща и ще направя всичко, за да не гледаме повече назад, а само напред.
Прави впечатление, че сте новатор. Предизвиквате себе си, архитектурата, системата – кое?
Моето мото е да се боря и да преодолявам. Много рискове съм поемал. Непрекъснато вдигам летвата сам за себе си. Смятам, че човек не трябва да се задоволява с това, което е постигнал, а непрекъснато да се провокира и да иска повече. Така трябва да изглеждат лидерите – безстрашни и отдадени.
Обикновено на експерти като Вас не им се занимава с политика, защото е мръсна работа…
Ако ние не се занимаваме с това, тогава кой! За това също се замислих. Кой!?! Това е моят град. Живях и работих в София и не можах да я усетя като свой дом. Камъкът си тежи на мястото. Избрах да се върна в Свиленград, създадох семейство тук, дъщеря ми расте тук… В чии ръце да го поверя! Не мога просто да махна с ръка и да подмина. Не е в кръвта ми. Аз идвам от непримирим силен свиленградски джинс и тази кръв тече във вените ми.
С какво от работата Ви като архитект се гордеете най-много?
С Военния клуб. Приех този проект много лично – стара сграда, на повече от 100 години, паметник на културата, обект с национално значение… Отговорността беше огромна, но затова и успехът после беше толкова сладък. Нито за миг не се уплаших, бях напълно убеден в действията си. Накрая даже японците ме наричаха Таско сан, което е обръщение в знак на уважение, между равни, а към този момент аз все още бях млад студент.
А в Свиленград?
В Свиленград най-емоционалният ми проект е Старият мост. Това е емблемата на Свиленград. Непрекъснато се карах с майсторите, защото не бяха изрядни докрай да направят качествена реставрация. А аз вървях по скелета на моста през реката, и виждах всичко, всеки пропуск, всеки детайл. Много пъти съм нахлувал в кабинета на кмета недоволен, че не си вършат работата изрядно. В крайна сметка го направиха както исках, запазиха оригиналната настилка. Получи се точно както си го представях.
И спортната зала, разбира се. Това е много значим проект, всеки ден ходех там, приемах го много лично. Трябваше да вдигнем сградата за 6 месеца от нулата и успяхме.
Ще Ви липсва ли архитектурата, ако станете кмет?
Не, напротив. Ще имам възможност да осъществявам идеите си и да покажа на хората, че визията ми за града е най-правилната не само защото е много красива, а и защото е подплатена с конкретни знания за инфраструктурата на града. След 8 години в Общината знам всяка тръба, тревичка и камък в този град и смея да твърдя, че никой не го познава по-добре от мен в експертно отношение. Знам как ще го превърна в истински модерен европейски град и точно както, и при другите ми лични проекти, съм убеден в успеха.
Четете ни и в Google News