25 септември 1396 г. Султан Баязид с подкрепата на сръбски княз разбива кръстоносците при Никопол

На 25 септември 1396 г. султан Баязид заедно с подкрепата на сръбския си васал - княз Стефан Лазаревич, разбива кръстоносците при Никопол. Сражението е в резултат на обявения през 1394 г. от папа Бонифаций IX кръстоносен поход против турците за освобождение на Европа. Това е предпоследния голям кръстоносен поход и последният западноевропейски кръстоносен поход на Изток в Средновековието (последният е Варненският 1443 – 1444 г.). За бързите си действия султан Баязид получава прякора си Светкавицата.

След победата си в Косовската битка 1389 г. османските турци завладяват по-голямата част от Балканския полуостров. Под османско владичество пада през 1393г. Търновското царство. Покорена е и Византия. Единствено Константинопол все още се държи, въпреки че на няколко пъти е обсаждан от турците.

През 1395 г. цар Иван Шишман е убит в дунавската крепост Никопол по заповед на султан Баязид I, тъй като не изпълнява своите васални задължения и не изпраща войските си в помощ на турците. Брат му, цар Иван Срацимир, който владее Видинското царство е принуден също да стане васал на турците. Османската завоевателна вълна залива Балканите и достига до пределите на Унгария.

Унгарският крал Сигизмунд, който става император на Свещената римска империя, първи от европейските монарси бие тревога за османското нашествие към сърцето на Европа. Той започва преговори с французите за организирането на общ кръстоносен поход, който е подкрепен от папа Бонифаций IX. Сред организаторите на похода се откроява бургундския херцог Филип II Смели.

През 1396 г. неговият син Жак Безстрашни повежда 10000 френски рицари на изток. Към него се присъединяват 6000 германски рицари от Рейнските области, Бавария и Нюрнберг, под командването на принца на Хохенцолерн – Фридрих, и 1000 англичани и шотландци. Освен тях към кръстоносната армия се присъединяват полски, австрийски, швейцарски, ломбардски и хърватски войници. Венецианският адмирал Нико събрал флота от 44 галерии от морските градове-републики Венеция и Генуа. С тях пристигат от остров Родос и се вливат в кръстоносната войска рицари от Йоанитския орден.

Унгарският крал Сигизмунд се присъединява към кръстоносната армия с 30000 воини. Общо християнската армия достига до 60000 души. За главнокомандващ на кръстоносния поход е определен 24-годишният граф Жан Безстрашни. Кавалерията на кръстоносците се командва от френския маршал Жан льо Менгр, известен още като Бусико. Воеводата на Влашко Мирча Стари, който е васал на Унгария, също се включва в кръстоносната войска със свои конни отряди. Той има боен опит срещу Баязид, на когото нанася тежки удари в битките. Кръстоносците потеглят към България, движейки се по левия бряг на река Дунав.

С венециански кораби по Дунава пристигат от Родос малък брой рицари йоанити начело с великия магистър на ордена на Свети Йоан Филибер дьо Наяк.

Армията пресича Дунав при Железни врата при гр. Оршова, като прехвърлянето с лодки и понтони трае осем дни. Френският маршал Жан льо Менгр разказва, че когато кръстоносната армия стигнала под стените на Видин, „излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на унгарския крал, а също и всички турци, които бяха вътре в града“. Кръстоносците плячкосват районите, през които минават. Рахово (днес Оряхово) е разграбен, а жителите му – турци са пленени или убити.

Кръстоносците не са докарали със себе си обсадни машини, а Никопол е добре снабден и защитен. Въпреки това кръстоносците не очакват султан Баязид I да се появи скоро с войските си, тъй като е зает да обсажда Константинопол. Той обаче вдига обсадата на Константинопол и с войска се отправя в бърз ход към Никопол. По пътя към него се присъединява неговият васал, сръбският княз Стефан Лазаревич с тежко въоръжени конници.

Битката е ожесточена и започва с кавалерийска атака на френските рицари под командването на Жан дьо Невер, станал известен като Жан Безстрашни, след като напада безстрашно врага. Тя обаче завършва с поражение на кръстоносците след появата на сръбските рицари, които се бият на страната на турците. Поражението на силите, изпратени срещу турците, от Франция, Англия, Шотландия, Унгария, Свещената Римска империя, Полша, Швейцария, Венеция, Генуа, Влахия, България, Тевтонския орден и ордена на рицарите на Св. Йоан, е и последният удар срещу загиващото Второ българско царство и угасване на една от последните европейски надежди за спасяването на Константинопол от турците.

На 26 септември Баязид заповядва екзекуцията на между 3000 и 10 000 пленници като отмъщение за убийството на турци в Оряхово от французите. Пленниците под 18 години той запазва за собствената си армия или продава в робство. Видинското царство пада под турска власт веднага след битката при Никопол, а цар Иван Срацимир е пленен и затворен в Бурса.

Всички следващи опити за освобождаването на Балканския полуостров –въстанието на престолонаследниците Константин Срацимир и Фружин Шишман в северозападните краища на покорена България от 1404-1408 г., завършило с тяхното поражение и превръщането им в дребни васали на Хабсбургите; последният кръстоносен поход начело с полско-унгарския крал Владислав II Ягело и трансилванския воевода Януш Хуняди от 1443-1444 г. и присъединилите се към него балкански владетели – Георги Бранкович, Влад Дракул, Георги Кастриоти – Скендербег, завършил с разгрома на християнската войска и гибелта на младия крал в битката при Варна от есента на 1444 г., довеждат до окончателното покоряване на Сърбия (1459), Босна (1463-1465), Албания (1479), Херцеговина (1482) и до превземането на византийската столица Константинопол (29.V.1453), Тесалия (1460), Пелопонес (1468), Далмация и Черна Гора (1499) от армиите на османските владетели Мурад II (1421-1444), Мехмед II Фатих (1444-1446; 1451–1481) и техните наследници.

Влахия и Молдова също са принудени да прекратят съпротивата си и да признаят властта на османските султани, а унгарските земи, още в първите десетилетия на ХVI век, се превръщат в арена на поредния сблъсък между Изтока и Запада, олицетворяван от Османската и Хабсбургската империи.