Магията на Брамс в зала „България“

На 25 септември зала „България“ ще се потопи в магията на Брамс, представена от виртуозния пианист Фидоси Керчев и Софийската филхармония под палката на Константин Илиевски.

Програмата включва Втория концерт за пиано и Втора симфония на немския гений, съчетал класическите форми с романтично звучене.

Младият пианист Фидоси Керчев е възпитаник на Националното музикално училище в София и на Музикалната консерватория CRR – Париж. През 2019г. постъпва в Кралската консерватория в Брюксел в класа по пиано на Йохан Шмид , където през 2020 завършва бакалавърска степен. През 2022г. завършва магистърска степен с най-голямо отличие.

Лауреат на множество награди, сред които се открояват Първа награда на конкурса „Breughel “ – Брюксел (2019г.), Първа награда на Международния конкурс „Й.С.Бах“ в Япония, Граднд при на втория Международен конкурс „ La Musique et la Terre” – Париж и мн.др. През 2014г. е отличен с „Diplome Superior “ , през 2015 г. с„Diplome de Virtuosité”, а през 2017г. с „Diplome de concert „ от известната La Scolla Cantorum в Париж .
Бил е солист на Кралския оркестър в Лиеж ( Белгия) , Ensemble Orchestral de Bruxelles , Симфоничния оркестър на БНР – София и повечето български оркестри. Изнaсял е ярки клавирни рецитали в Българско посолство в Токио , Български културен център- Париж , Зала “ Flagey “- Брюксел , Френски институт , НДК и др. Участвал е в майсторски класове при Наталия Трул, Мари Жозеф Жуд, Жени Захариева, Паскал Годар, Роланд Понтинен, Шантал Стилиани и други.

През февруари 2020г. е избран да представи Кралската консерватория в Брюксел на концерт пред кралицата на Белгия.

Сред последните ангажименти на Константин Илиевски е преподавателската му дейност във виенския Университет за музика и сценични изкуства (Австрия). От 2020 г. той е диригент и на симфоничния оркестър на Словашкото радио (Братислава). През 2021 г. е резидентен композитор на Проксима ансамбъл (Братислава – Словакия). Диригентът е работил с ORF-RSO Виена (Австрия), Wiener Concert Verein (Камерния оркестър на Виенските симфоници - Австрия), Словашката национална филхармония (Братислава), Вроцлавската филхармония (Полша), Haциoналната опера и Радиотелевизионния оркестър RTSH на Албания (Тирана), Китайския национален симфоничен оркестър (Нингбо), Симфоничния оркестър Франц Лист (Косенца - Италия), Оркестъра на радио „Класик ФМ” (София - България), Люксембурския камерен оркестър, Словашката Симфониета (Жилина), Словашкия камерен оркестър (Братислава), камерните оркестри „Xиларис”, всички български оркестри и др.

Йохан Брамс е един от най-големите музиканти от епохата на Романтизма. Композитор и пианист, автор на четири симфонии, инструментални концерти, камерни опуси и произведения за пиано, хорови композиции и повече от 200 песни, майстор на симфоничния и сонатния стил през втората половина на XIX век, той създава творчество, в което утвърждава романтичния патос и красотата на музикалната идея, възраждайки жизнеността на класическите музикални традиции и композиционно-драматургични принципи. Музиката му оказва силно влияние върху творчеството на редица композитори от края на XIX и началото на XX век.

Брамс започва да пише Втория клавирен концерт през 1878 по време на свое пътуване до Италия. След няколко прекъсвания на работата, той все пак го завършва през 1881. Въпреки вдъхновението на италианската атмосфера, концертът е типично немски. Брамс е солист на премиерата в Будапеща през ноември 1881. Творбата веднага се харесва на публиката и е изпълнявана многократно и от Брамс, и от Ханс фон Бюлов. Музиката на концерта е грандиозна, с епичен размах. Към класическата тричастност Брамс добавя скерцо. Смята се, че материалът в скерцото е отпаднал от Цигулковия му концерт и е преработен, за да бъде съхранен.

За разлика от героичната Първа симфония, върху която композиторът работи в продължение на почти 15 години, Втората е създадена само за няколко. Премиерата е на 30 декември 1877 от Виенската филхармония под ръководството на диригента Ханс Рихтер. Симфонията е приета с овации. Близкият на Брамс музикален критик Едуард Ханслик пише във възторжения си отзив, че от началото до края тя е изпълнена с нови мисли и е най-убедителното свидетелство за жизнеността и плодотворността на инструменталната музика, опровергавайки Рихард Вагнер.