Мачу Пикчу

И така, дойде време да посетим най-известния обект в Перу, а може би в цяла Южна Америка, осмото чудо на света - Мачу Пикчу, главен град на инките, преди завоюването им от испанците в началото на 16 век.

Станахме рано сутринта, защото в 6:30 трябваше да сме на мястото от където тръгват автобусите към върха. За тези автобуси се купува билет 12 долара качване и 12 долара слизане, като пътя продължава 25 минути. Понеже градчето Агуа Калиенте се намира долу в ниското, до реката, оттам започва един виещ се, но сравнително приятен и широк път нагоре към Мачу Пикчу. Този път доста напомня на изкачване на пловдивските хълмове Альоша и Джендем тепе, но отново в един по-голям мащаб. А и наоколо растителността е тропическа, пак да повторя.

Водачът, който щеше да ни придружава двамата, мен и немецът Филип, за един час, веднага ни разказа за сегашната картина. Идват по 1000 туристи на ден до обекта, а преди пандемията бройката е достигнала 7000 хиляди, на ден ! Тоест на практика сега градчето Агуа Калиенте и Мачу Пикчу бяха празни. Затова се движили само осем от обичайните 28 автобуса. После като се замислих, че всъщност няма път до това място, си дадох сметка, че тези автобуси се движат единствено нагоре към обекта и надолу към градчето в тясната клисура. Но и тъмнозелените рейсове и шофьорите с черни униформи бяха много спретнати.

Качването нагоре беше приятно, имахме още двадесетина минути да поседим преди изморителния ден. Разтовариха ни пред обекта, посетихме тоалетните за последно и започнахме обиколката на това фамозно място.

Бях прочел в един сайт да внимавам и да снимам всичко още веднага, защото връщане от същото място няма. Не само Мачу Пикчу, но и всички други археологически обекти в Перу са организирани по този начин. Влизаш в обекта и правиш нещо като обиколка, никога не може да се върнеш на място откъдето вече си минал.

Наистина беше още сутрин, ние бяхме първите туристи, носеше се мъгла, нямаше слънце и всичко беше доста мистично. Самия обект много добре поддържан - и каменната част, и тревните площи, и дървените и въжени ограждения, и табелките и всичко останало.

Още от началото водачът ни изненада с информацията, че районът е известен с това, че има 3000 вида орхидеи. Най- различни цветя наистина се показваха отвсякъде и аз снимах част от тях.

За какво е било използвано от Мачу Пикчу, след тези непристъпни върхове? Гидът изреди няколко версии, но аз запомних най-романтичната и интересна. Било е обучителен център, университетски да го наречем. Момчета и момичета са учили астрономия, математика, земеделие и всички останали науки които са били потребни на хората по това време. Те са били разделени на мъжко и на женско отделение. Намерени при археологически разкопки са много предмети свързани с обучение, което подкрепя тази хипотеза. И още нещо много интересно – по тези тясни тераси, подградени с големи каменни стени, не се растяли и не са отглеждани плодове и зеленчуци, а са били използвани за украса – отглеждани са декоративни видове цветя, орхидеи. В съчетание с едни съвсем местни каменни чешми, каквито после видях и на други места и които ти трябва малко време, за да осмислиш, понеже доста се различават от нашите. И в съчетание със спокойствието на тези 2400 метра височина, което всъщност е нищо в сравнение с околните градски центрове. Изобщо по-добре от Харвард.

Първият забележителен обект, който видяхме беше Храмът на слънцето. Всъщност не видяхме отгоре какво представлява, а само загадъчната долна стъпаловидна част, гладка и изсечена в скалата, която се оказа че е свързана с женското начало– Пачамама. Изобщо Пачамама е женското божество - земята, а Пачакамак е мъжкото, в случая слънцето – Инти.

Храмът на слънцето - отдолу и отгоре

Аз снимах мегалитните строежи, тези от много големите и невероятно подредени камъни. На другите по- късните строежи, от времето на инките, много не им обръщах внимание. А тези стари строежи, мегалитни, са на хиляди години, от изчезнала и забравена цивилизация. За какво е използвано Мачу Пикчу тогава, преди хиляди години, никой още не може със сигурност фа каже. Но като имаме предвид, че традицията е голямо и важно нещо, може би и тогава е било астрономически, религиозен и може би обучителен център.

Продължихме с обиколката, където гидът изглежда малко я попретупа, защото после забелязах, че не сме минали точно през централната част, но така или иначе видяхме предостатъчно. Стигнахме и до една вертикално изправена плоча, чиито върхове да оформени така, както на планинските върхове отсреща. Абсолютно същото нещо и същите думи съм ги чувал на Перперикон, където има същото такова място. Обяснението на това конкретно действие на древните, затруднява и българските и перуанските водачи.

Поне тук най-накрая чух едно обяснение за трапецовидните врати. Навсякъде тук те са такива, както и в нашите тракийски гробници. Обяснението е съвсем практично – тази форма е много устойчива на земетръс, каквито земетръси тук и то много силни, съвсем не липсват. А в нашата научна литература никога, ама никога не съм го срещал това обяснение, да ме поправи някой ако греша.

След това водачът ни остави и ние сами трябваше да изкачим високия връх, който се извисява над или зад Мачу Пикчу, а именно Уайна Пикчу. Въпреки че има стълби, катеренето по този връх си е почти алпинистка работа. Отказах се съвсем навреме и тръгнах към малкия връх Хучу Пикчу. Хубаво, ама той се оказа с отделен билет. Момичето се огледа, видя че съм самичък, а и нямаше никакви други хора и каза да продължавам. Изпратих и въздушна целувка и продължих към малкото връхче, за което пишеше изкачване 20 минути.

Никой така и не се появи, докато се изкачвах нагоре, доколкото имаше туристи вървяха към големия връх, който беше тотално потънал в мъгла. Сигурно Филип беше в някакво друго измерение, в тази ситуация...

На върха на Хучу Пикчу, освен невероятната гледка наоколо и към Мачу Пикчу отдолу, имаше и една звездна карта. Направих снимки и две клипчета и за нея. Не бързах, но все пак слязох по някое време от връхчето. Човешките постройки и намеса продължаваха и на това място, както и на Уайна Пикчу, както и под самото Мачу Пикчу.

Продължих към долната част на обекта, както ни беше инструктирал нашият гид. Тук се намираше пък Храмът на кондора. Трите свещени животни за инките, а вероятно и преди това – пума, кондор и змия.

Храмът на кондора


И отново много мегалитни стени, тоест стени от огромни камъни, със съвсем различна форма, за които е необяснимо как са били правени, поради огромните си размери и неправилната форма.

Накрая преди излизането срещаш и известните лами, които си пасат спокойно тревата по подградените с камъни площадки. Тези лами всъщност са алпака, доколкото чух от по-запознатите туристи. Не са особено дружелюбни, но как изтрайват хиляда туристи да се снимат на ден с тях не е ясно...

Направих няколко финални снимки и излязох от обекта ( първата снимка тук е именно от финала). Беше все още обяд и имах достатъчно сили. Реших да се спусна пеша надолу и се получи също една хубава разходка. Тук отново вътрешните пътечки, които съкръщаваха пътя много приличаха на нашите в Пловдив, по тепетата. Голяма работа е Пловдив, голяма работата е и България, имаме си всичко, целия свят в умален мащаб.

Спускането надолу ми отне един час. Не мога да си представя колко е качването нагоре, въпреки че го дават час и половина, дори час...

Намерих евтини сандвичи за обяд, като следвах едни бакпакери. Бакпакерите, хората с големите раници, дори в скъпотията на Мачу Пикчу могат да те заведат до евтините сандвичи. Докато си ядях бургера, с пържени месо, сирене и авокадо, на една пейка преди градчето Агуа Калиенте, дойде и Филип. Беше много щастлив, понеже след мъглата от високия връх Уайна Пикчу се разкрила чудна панорама, възхитителна!

Все още беше твърде рано, влакът ни беше чак в 18:00 вечерта. Пихме по едно кафе и десерт - много скъпо. Попитахме дали може да сменим билета с по-ранен, поискаха ни 40 долара доплащане! А колко струва самият билет направо не знам...

Отидох на гарата седнах и започнах да пиша поредния постинг, за всички които следяха моето пътешествие, а Филип отиде да пазарува. Влакът дойде и тръгнахме към градчето с трудното по име - Олантаутамбо. Това са най-скъпите 43 км в Латинска Америка. Оттам щяхме да хващаме бус, за час и половина до град Куско. Аз като се замислих, че трябва отново да се връщам отново към Олантаутамбо, реших че по-добре е да остана направо там, въпреки че не бях много подготвен. Но при едно такова пътешествие, човек трябва да е подготвен за интерпретации...