Никита Станеску – един голям, световен поет на български език

Д-р доц. Иво БРАТАНОВ

Поезията на Никита Станеску (1933 – 1983) е един наистина голям дар на румънската култура в полето на европейската интелектуална лирика. Поетът дебютира през 1960 г. с книгата „Смисълът на любовта”. Още първата му книга заявява желанието на твореца да търси глъбинното чрез силата на асоциацията. Този поетичен тон продължава и във втората му стихосбирка „Видение на чувствата” (1964 г.), чрез която в румънската поезия отчетливо се налага линията на поезията на познанието. За неговата поезия изтъкнатият български преводач Огнян Стамболиев, носител на наградата за поетичен превод на Румънската академия (1997 г.) пише в своя аналитичен предговор към книгата „Редът на думите”:

„Непрекъснато търсещият ум на поета философ Никита Станеску копнееше да преоткрие вечните тайни на живота, да разтълкува докрай неизменните форми на нещата. Той видимо се вълнуваше от калейдоскопичната смяна на явленията в природата, от различните процеси, които непрекъснато се извършват в материята”. Така ерудираният преводач елегантно ни насочва към основните тематични пространства в поезията на румънския поет. В българския превод стиховете му „дишат” с изискания въздух на възвишеното слово, което копнее да се слее с Всемира, да проникне в тайните на битието. Какво е поезията? Каква е мисията на поета? Може ли любовта да бъде четирилистна детелина? В какво пространство живее модерният човек в напрегнатата свръхцивилизация? Поезията притежава силата да загатва отговорите, да приютява търсещия ум на читателя към енигмата на живота.

За Никита Станеску творчеството е смисъл и болка, която той споделя с Другия чрез стихотворението си „Поезия”: „Поезията е плачещо око. / Тя е плачещо рамо, / очи на плачещо рамо. / Тя е плачещи ръце, / очи на плачещи ръце. / Тя е плачещи нозе, / очи на плачещи нозе. / Приятели мои, / поезията съвсем не е сълза, / тя е ридание / плач на още неизмислени очи, / сълзи на очи, / които трябва да се родят красиви, / сълзи на очи, които трябва да се / родят щастливи!“
В „Автопортрет” поетът изповядва: „Аз съм само едно / петно от кръв, / което говори.“ Символиката на кръвта, асоциативно свързана с червения цвят, описва душата на поета като самото страдание на живота, изплакано като истина, болезнено и истинско.

Преводачът Огнян Стамболиев е подбрал текстове, представящи силата и дълбочината на поезията на Никита Станеску. Така българският читател разбира, че на другия бряг на Дунава диша едно голямо Слово на поет, роден да бъде мислител и философ:
„Защо чуваме и защо имаме уши / да чуваме? / Толкова ли сме грешни, / че ни е нужно / да имаме надежди за красота, / очи за ласки, / нозе за бягства? / Толкова ли сме нещастни, / че трябва сами себе си да обичаме? / Толкова ли сме непостоянни, / че трябва да продължаваме чрез раждането си / грозната си тъга, трепетната си любов?“ („Несправедливост”)

Общуването с тази книга се превръща в мост, по който вървят културните асоциации, сближаващи два съседни народа в големия дом на Поезията.

Доверяваме се на преводача и ценителя на изящното слово Огнян Стамболиев, който споделя в предговора: „Имах щастието да познавам Никита и бих споделил пред българските му читатели, че беше астрален поет и човек, живеещ в свой, особен свят. В аурата му имаше нещо неземно, което привличаше и удивляваше всеки, който поне веднъж се докоснеше до него. Невероятен, изумителен талант, безкрайно добро, открито щедро сърце! Домът му в Букурещ беше своеобразен клуб, отворен денонощно за поети, музиканти, художници и почитатели.”

За особената връзка между поет и преводач е писано много. Самият Гьоте отбелязва, че преводът е родство по избор. Отличният български превод на Никита Станеску отново доказва силата на тази мисъл, защото стиховете на румънския поет заживяват в своя български образ въздействащо и силно, достигайки до сърцата на своите читатели. Може би тук е и мястото да се отбележи фактът, че самият Никита Станеску посвещава на Огнян Стамболиев стихотворението си „Име”, написано през юли 1983 г. в Букурещ. В този контекст се актуализира и тезата, че творците на словото сближават народи и култури, защото изграждат най-силните мостове между хората – тези на духовността.

НИКИТА СТАНЕСКУ

На моя български преводач

Огнян Стамболиев

Завърнах се от война –

война с никого.

Донесох трофей –

стадо от думи.

Да назова с тях моите стари места,

родни и още неназовани.

И тебе, приятелю, не забравих.

Донесох ти трофей –

от войната с никого.

Ново име за теб.

Бързо ми напиши,

ако от твоята война си донесъл

някое ново име за мен –

да се назова с него и аз.

Амин!

юли 1983, Букурещ