Днес се навършват 20 години от смъртта на Николай Гяуров

„Първият бас на планетата“, „цар на басите“, „наследник на Орфей“ са само част от определенията, с които световната критика нарича оперния певец Николай Гяуров. Днес се навършват двадесет години от неговата кончина.

БЪДЕЩА ФУТБОЛНА ЗВЕЗДА

Той е роден на 13 септември 1929 г. във Велинград. Родителите му са бежанци от Беломорието. Като ученик Гяуров е вратар не само на гимназиалния, но и на градския отбор по футбол. Годината е 1948. Провежда се окръжно първенство.

„Събрахме пари за топка, а мрежата си направихме от стара мрежа за футболна врата. Отидохме с футболистите и баскетболистите в Пазарджик. И Николай Гяуров беше с нас. И през ум не ни минаваше, че ще стане един от най-известните българи. Беше вратар на футболистите и можехме най-много да помислим, че един ден ще стане номер 1 на националите… Отворихме торбичките на обед, развиваме вестниците и вадим хляб и сланина. Гледаме – Гяуров яде хляб и мармалад… Нямали прасе хората. Разбира се, всички режат по късче за вратаря на отбора – после той игра блестящо“, разказва Екатерина Генова, тогава запалена волейболистка.

МУЗИКАЛЕН ОБРАТ

По-късно, в казармата, Николай Гяуров е ръководител на драматичен кръжок, играе в пиеси, дирижира хор. На прегледа на войнишката самодейност, поради заболяване на солиста, поема и солото. След като завършва военната си служба, заминава за София, където през 1949-1950 г. учи пеене в Държавната музикална консерватория при Христо Бръмбаров.

Николай Гяуров продължава музикалното си образование в Ленинградската консерватория (1950-1951), а през 1951-1955 г. следва в Московската консерватория. Там той натрупва богат репертоар от оперни арии и песни. В него преобладават Верди, Мусоргски, Pимски-Корсаков, Росини, няколко имена от предкласиката. Студентът се запознава с песенното творчество на Глинка, Рахманинов, Рубинщайн, Чайковски, Шуберт, Шуман, Волф.

През 1955 г., като абсолвент, дебютира на сцената на Московската оперна студия в ролята на Дон Базилио („Севилският бръснар“ от Дж. Росини). Изпитната му работа е оценена за отличен. През същата година получава Първа награда и златен медал на Петия световен фестивал на младежта и студентите във Варшава.

ГОЛЕМИЯТ СТАРТ

Големият старт на кариерата му е „Гран при дьо Пари“ на международния конкурс по пеене в Париж през септември 1955 г. В конкуренция със 147 оперни артисти от страни като Франция, Италия, Австрия, Белгия, Гърция и Венецуела, той е признат за изключително дарование, сравняван е с имена, които са мярка в певческото изкуство – Шаляпин и Борис Христов. Оттогава започва и световното утвърждаване на яркия му талант по концертните подиуми и на оперната сцена.

На 18 март 1956 г. младият певец, вече солист на Софийската народна опера, дебютира на нейна сцена в ролята на Дон Базилио. По-късно, като редовен член на Софийската опера, участва в спектаклите на театъра в София и при гостувания в чужбина.

От есента на 1957 г. до края на сезона е стажант, а няколко месеца по-късно – редовен артист в московския „Болшой театър“ и желан гост в артистичното семейство на театъра. В същото време, гастролира на оперните сцени в Ленинград, Киев, Саратов.

ИТАЛИЯ И ЦЕЛИЯТ СВЯТ

В края на 1957 г. за първи път заминава за Италия – страната-люлка на оперното изкуство. За образа на Мефистофел в операта „Фауст“ Гяуров е аплодиран бурно от италианската публика, а критиката определя неговото сценично изкуство като изтънчено, изградения образ – святкащ и гръмотевичен. През ноември 1958 г. певецът гостува в парижката „Гранд опера“, пее Мефистофел на френски, а в рекламите за спектакъла е наречен „изключителен български бас, един от най-хубавите гласове в света“.

През следващите години Николай Гяуров гастролира с роли и концерти в много страни. Стабилната гласова постановка му позволява да пее без усилие и най-тежки партии от драматичния, комичния и лиричния басов репертоар. Изпълненията му се отличават със забележително вокално и артистично майсторство, природна надареност и усет към изразителния детайл, очертаващ някои рядко долавяни от певците черти в характера на изпълнявания герой.

В началото на 1960 г. заминава за втори път за Италия и дебютира на сцената на „Ла Скала“, в ролята на Варлаам от „Борис Годунов“. Там пее заедно с другия велик български бас – Борис Христов в ролята на Борис Годунов, и с Димитър Узунов – в ролята на Дмитрий Самозванеца. На сцената, през която са минали най-големите световни оперни певци, младите Узунов и Гяуров несъмнено излизат като победители, спечелват взискателната публика и предизвикват аплодисментите ѝ.

ЦЕЛИЯТ БАСОВ РЕПЕРТОАР НА МИЛАНСКАТА СКАЛА

Печатът в Милано не скъпи похвалите и възторзите си, когато в рецензиите става дума за певческото и сценичното изкуство на Гяуров: „Той е един от онези музикални типове, родени комици, които Скалата не трябва да изпусне в никакъв случай“. От този сезон (1959-1960) Николай Гяуров поема целия басов репертоар на Миланската скала и в десетилетното си присъствие на нея (26 поредни сезона – до 1986) пресъздава всички централни образи от италианския и руския оперен репертоар. Всяка поява на Гяуров в „Ла Скала“ е градация в интерпретациите на творби от Верди, Доницети, Гуно, Белини, Бойто, Мусоргски, Моцарт.

Неоспорим е приносът на Гяуров в обогатяването на репертоара на театри като виенската „Щатсопера“, парижката „Гранд опера“, лондонската „Ковънт гардън“, Метрополитен опера в Ню Йорк, оперите в Чикаго и Сан Франциско. На международния музикален фестивал в Залцбург, Караян гради своята репертоарна политика с оглед гласовото и артистично присъствие на Гяуров. Най-крупните постановки на тази сцена са „Дон Жуан“, „Борис Годунов“, „Дон Карлос“.

ДОРИ 20 ДУШИ ДА ПЕЯТ ЕДНОВРЕМЕННО, ТОЙ Е ЧОВЕКЪТ, КОГОТО СЛУШАШ И ГЛЕДАШ

През 1993 г. Николай Гяуров прави своя сценичен дебют в ролята на княз Гремин, в „Евгений Онегин“, на сцената на кралската опера „Ковънт гардън“ в Лондон. За тази роля критикът Майкъл Оливър казва: „Гяуров все още контролира чудесно гласа си. Той все още притежава това качество, че дори двайсет души да пеят едновременно, той е човекът, когото слушаш и гледаш. Така че ролята му в тази постановка е всичко друго, но не и епизодична“. Същата година гостува в Япония с театър „Комунале“ от Болоня. В Токио Николай Гяуров участва в „Риголето“ заедно с италианската певица и негова съпруга Мирела Френи.

През 1996 г., след 7-годишно отсъствие от българската оперна сцена, Николай Гяуров се завръща в България. Заедно със съпругата си Мирела Френи пристигат в София по покана на Пламен Карталов, директор на Софийска опера и балет, за концерт в НДК, посветен на 40 години творчески път на прочутия бас. В концерта участва оркестърът на Софийската опера и балет под диригентството на Владимир Гяуров, син на оперното семейство.

ПРИЗНАНИЕ

Николай Гяуров е носител на многобройни награди и звания. Удостоен е със званието „Народен артист“ (1962), с почетното звание „Командатор на Италия“ (1974), с френското отличие „Командьор на Ордена за изкуство и литература“ (1989), почетен член на Виенската щатсопера (1989), „Кавалер на Почетния легион“ на Франция (15 май 1991). Лауреат е на Димитровска награда (1966). Носител е на наградата „Гран при дьо Пари“ на Международния конкурс по пеене в Париж, Франция (1955), на ордена „Народна република България“ (първа степен, 1959), на ордена „13 века България“ (1989), на орден „Стара планина“ (първа степен, 1996).

Николай Гяуров умира на 2 юни 2004 г. в дома си в Модена, Италия.

Използвани източници: БТА, „Личностите на света“, септември 1994; БТА, ВИНФ, 2.6.2004; „Кой кой е в българската култура“, 1998, с.138); голяма енциклопедия „България“, т.5, с.1659; в. „Работническо дело“, 20.9.1955,с.1, 30.12.1959, бр. 364, 12.8.1962,с.2, 24,12.1974; в. „Отечествен вестник“, 6.7.1994; в. „Стандарт“, 13.9.2002.

Източник: www.bta.bg