Учените развенчаха стар и популярен мит за водата на Венера: тя изобщо не е била като Земята

В продължение на десетилетия Венера се е възприемала като пример за катастрофален сценарий на Земя, при която нещата са се развили по най-лошия възможен начин. Мнозина учени вярваха, че преди да се превърне в токсичния ад, който познаваме днес, тази планета може би е била обитаема, с океани от течна вода, блестящи на нейната повърхност. Но нови изследвания разкриват, че "сестрата" на Земята може би никога не е имала океани, дори когато водата е била налична.

Анализ на атмосферата на Венера показва, че тя винаги е била по-суха от пустиня. Според изследователския екип, воден от астронома Тереза Константину от Университета в Кеймбридж, Великобритания, липсата на вода се дължи на нейната вътрешност.

„Като изчислихме настоящия темп на разрушение на вода, въглероден диоксид и карбонил сулфид в атмосферата на Венера, които трябва да се възстановяват чрез вулканична активност за запазване на стабилността на атмосферата, показахме, че вътрешността на Венера е суха,“ пишат учените. „Това предполага, че планетата е завършила епохата на магмените океани в състояние на суша и оттогава е поддържала суха повърхност. Това потвърждава, че Венера никога не е била годна за обитаване.“

Земя и Венера: Прилики и разлики

Венера споделя много общи черти със Земята – сходни размери, маса, плътност и минерален състав. Но въпреки това разликите са драстични. На повърхността температурата на Венера достига средно 465°C, а атмосферното налягане е 92 пъти по-високо от това на Земята на морското равнище.

Добавете към това и токсичните облаци от въглероден диоксид, които дъждят със сярна киселина – и ще разберете защо Венера е всичко друго, но не и гостоприемна. Но сходствата между двете планети, както и разположението на Венера в границите на обитаемата зона на Слънчевата система, я правят изключително интересен обект за изследвания.

„Ако Венера някога е била обитаема, това би означавало, че и други планети, които сме открили, също може да са били годни за живот,“ обяснява Константину пред ScienceAlert. „Но ако Венера никога не е била обитаема, то вероятността подобни планети да поддържат живот значително намалява.“

Екипът на Константину анализира трите ключови компонента на атмосферата на Венера – вода, въглероден диоксид и карбонил сулфид, както и скоростта на тяхното разрушаване. На Земята вулканичните газове са богати на водна пара, което се дължи на влажната вътрешност на планетата. Вулканичните газове на Венера обаче съдържат само до 6% водна пара, което според изследователите е доказателство за много сухата вътрешност на планетата.

Тези данни съвпадат с наблюденията на повърхността, която не показва следи от водна ерозия, подобна на тази на Земята и Марс. Те също така подкрепят по-ранни модели, които изследват ранната атмосфера на Венера.

Възможностите за вода и живот

Дори ако Венера е разполагала с вода в ранната си история – както предполага скорошно изследване на марсиански метеорит – планетата изглежда никога не е успяла да я задържи под формата на течни океани. „Ако Венера е имала голям воден резервоар, нашата работа показва, че водата никога не се е кондензирала като океани. Вместо това ранната Венера е имала атмосфера, богата на пара,“ казва Константину.

С течение на милиарди години тази пара вероятно е претърпяла фотодисоциация, при която водните молекули се разпадат на водород и кислород, а по-леките водородни атоми постепенно изчезват в космоса. Това е довело до състоянието на Венера днес – суха атмосфера без следи от живот.

Ако тези изводи са верни, това значи, че планети с атмосфери, подобни на тази на Венера, могат да бъдат изключени от списъка на потенциалните места за живот. „Липсата на водни океани на Венера предполага, че тя никога не е преживяла условия, необходими за развитие на живот, подобен на земния,“ коментира Константину. „Ако все пак съществува живот в атмосферата на Венера, той би се развил при напълно различни условия – например в облаците от сярна киселина.“

Изследването, което отваря нови хоризонти в астробиологията, е публикувано в списанието Nature Astronomy.