Нашият луд, луд, свят…

Днес навсякъде може да чуете, че светът е полудял, че световни лидери ни тласкат към неизбежна война, че всъщност вече е започнала  Третата световна и въобще, човечеството едва ли не е обречено. За подобни настроения своя принос дават и бежанската вълна, тежките отношения между Русия и САЩ и пр.

Често се цитира и Конфуций с неговото: „Проклятие е да живееш в интересни времена“. Явно "старият китаец" е имал нужда от скучни времена, за да размишлява на спокойствие. Като споменахме Китай, последният ми спомен от детската градина, преди да тръгнем на училище бе, че играем на война. Било е 1979 г. По единствената телевизия бе достигнало до детските ни главици, че някъде далече, кой знае къде,  се бият китайци и виетнамци. И ние пресъздавахме този, оказал се краткотраен конфликт след изтеглянето на американците от Индокитай, с бой с кубчета и кегли.  Струваше ни се толкова далеч от нас, сякаш днес новинарските емисии предават информация за водата на Марс. Заливахме се от смях и замеряхме противника с каквото ни падне.

Същата година съветската армия влезе в Афганистан и тръгнахме на училище. Полека-лека, благодарение на синия екран, войните станаха част от ежедневието и сякаш започваха да се водят все по-близо до България. През 1980 г. избухна конфликтът между Иран и Ирак, продължил почти цяло десетилетие. Съседите тираджии разправяха за ужасяващите неща, които виждали от кабините на тежките камиони.  Конфликтите в Близкия изток бяха перманентни. В съзнанието ни се настаняваха без покана странните имена и образи на героите от новинарските емисии - Наджибула, Бабрак Кармал, строгият аятолах Хомейни, палестинският водач Ясер Арафат, кой знае защо увил главата си с вечната кърпа. Президентите на САЩ Джими Картър и наследникът му Роналд Рейгън олицетворяваха „светът на капитала и империализма“, а вече грохналият от годините Леонид Брежнев махаше с големи усилия от мавзолея на Ленин. Свикнахме и с вестите за сблъсъци из непознати места със загадъчни имена, като ивицата Газа, долината Бекаа и библейската река Йордан.

На другия край на света през 1982 г. Великобритания и Аржентина влязоха в кратка война за Фолкландските острови. Трудно ги откривахме на картата без „помощ от приятел“. За два месеца загинаха 900 човека. На 13 юни започна световното първенство по футбол в Испания, а на следващия ден Аржентина обяви капитулацията си. Организаторите на Мондиала си отдъхнаха с облекчение, когато се разбра, че двата отбора няма да се паднат един срещу друг. Знае ли някой, какво би станало на терена и трибуните?

Освен случващото се в „По света и у нас“, не минаваше седмица без съветски филми за Втората световна като „Съдбата на човека“, „Бащата на войника“, „Те се сражаваха за родината“, документални кадри от Хирошима и виетнамската война. Помпозните военните паради на „Червения площад“ за годишнините на Октомврийската революция трябваше да  внушават коя е световната военна сила, а ние, да сме спокойни с такъв Голям брат от Варшавския договор. По кината пуснаха „Апокалипсис сега“ на Копола и „Взвод“ на Оливър Стоун. Антивоенни по замисъл, но истинска касапница като зрелище, поне по  тогавашните стандарти.  

В афганистанската война, естествено, за нас българите „добрите“ бяха руснаците. Когато тираджиите донесоха първите видеомагнетофони и филмите за Рамбо, видяхме, че американците меко казано не са на това мнение.

Лятото на 1989 г. за българските турци започна „Голямата екскурзия“. Възродителният процес бе стигнал крайната си фаза. По това време, като гимназисти, водехме военно обучение на един планински връх. Командирите ни обясняваха как, „ако не се вземем в ръце“, ще бъдем пратени на първата бойна линия срещу турската армия. Което значи сигурна гибел. А най-голямата армия в НАТО за часове ще превземе София. Такива глупости ни говореха умните глави, но за съученичките това бе достатъчно, да ридаят от страх.

Вятърът на промяната духна Берлинската стена и бе обявен краят на Студената война.  Светът трябваше да стане едно много по-добро място. Само че,  военните екшъни из планетата продължиха с пълна пара. Скоро започна операция „Пустинна буря“ и кървавото разпадането на Югославия.  

Децата, които преди двайсет години играеха на война с кегли и кубчета, вече бяха пораснали. Един стана рейнджър в Камбоджа, където контингентът ни трябваше да респектира останките от „Червените кхмери“ на Пол Пот. Друг замина за Босна, да „брани православието“. Трети по същата причина отиде доброволец в Чечня. И тримата извадиха късмет и се върнаха живи. Но не разказват спомени. Нито дума. Със сигурност са преживели неща, непосилни за хора със слаби нерви. Вероятно са и извършили такива. На война, като на война.

Съмнявам се, че някога изобщо е имало безинтересни времена. Всеки е искал спокойствие за семейството си и е бил наляган от всевъзможни тревоги. И всяко поколение е казвало за следващото – от младите нищо не става. Сепвам се, когато се хващам, че аз го мисля. Светът си е бил все така луд заради самите нас. Нашият луд, луд, свят…