Между капките ...дано, дано, дано

Толкова е забързан животът в наши дни, че човек няма време дори да изпсува и просто продължава в галоп към неизвестното. Ситуацията се мени със скоростта, с която Кичка напуска Къщата на ВИП Брадър. Българинът си легна полуотегчен от полицейските протести, полуядосан от новата цена на винетките, полуобиден от „неблагодарния гост“ Вартоломей и полуотвратен от поредната порция съдебни скандали. На сутринта се събуди като полупарижанин и прогледна във файсбук през прозрачен френски трибагреник.

Вездесъщият ген.Атанасов, който посреща всеки изгрев като Джулай морнинг в телевизионните студия, забрави за рикошета на клетия редник Вълкан Хамбарлиев и призова за сухопътна операция в Сирия. Според него два самолетоносача и петстотин хиляди войници ще бъдат напълно достатъчни за бързо решение на проблема. След лъсналите истини за състоянието на родната полиция декларираните от МВР-шефката Румяна Бъчварова засилени мерки предизвикаха единствено горчив смях. 

Как ще я караме занапред? Ще виждаме ли във всеки продавач на дюнер потенциално камикадзе? С какво усещане ще влизаме в метрото за работа? Как да идем на мач, концерт, ресторант? Хайде, на мач може и да не ходим – спортът ни отдавна е в кома. Ще ни бъде ли по-леко, ако пеем химна из метростанциите? Ами сигурността в училищата и детските градини, в които може да се вкара и ракетна установка? Остава ни единствено надеждата, че дори най-отдаденото на отвъд небесния си господар камикадзе не би се занимавало с нас. Че не сме им интересни, нито пък важни. Нито като мишена, нито като степен на трудност. Нали вече ни тестваха в Сарафово и май останаха разочаровани. Дано не намират никаква тръпка и адреналин в надхитряне с нашите служби за сигурност. Нищо, че сме все още преобладаващо християнска страна. Дано дори гордото ни членство в НАТО и даже постът на Ирина Бокова в ЮНЕСКО, да не ги съблазнява. Дано жестоко да ги отегчаваме с нашата безпомощност. Дано сме толкова беззащитно-безинтересни за тях в бедната ни държава, в която складовете с боеприпаси гърмят сами, че терористите да не желаят да хабят своите. Ето, бежанците, които бяха настанени у нас, останаха разочаровани. Друга представа са имали за Европата. Въртят на братчедите – не идвайте, прецакахме се. И мигрантите ни заобикалят. Е, хванахме няколко баничарки с афгански хипита, да знаем, че и ний сме дали нещо на света. Английска благотворителна организация ни обвини в жестокост към бежанците. Вероятно, защото сме бедни и няма какво да им предложим. Циганите ни пък явно вече се срамуват от нас и смятат, че не сме достойни за тях. Вече не кръщават малките с „традиционни“ български имена, като Силвестър, Исус, Освалдо. Все повече от тях твърдят, че са турци и бебета им вече са Ибрахим, Исмаил, Мустафа и пр. Дори в западна България. „За байрама ще водим децата на зоологическата“, обясняваше наскоро една софийска ромка. Какво да ги правиш, имат си възродителен процес хората. Ние сме толерантни. 

Трагедията в Париж вероятно ще доведе до пълно или сериозно ограничаване на достъпа на мигранти до западната част на Европейския съюз. И тогава определените квоти за прием ще се сринат на пух и прах. В Турция ще се натрупа чудовищен брой бежанци от размирни и по-кротки региони. След което ще бъдат изпускани като преливник на язовир у нас.  А ние имаме печален опит с изпускането на преливници. Ако достъпът на мигрантите до жадувания Запад не бъде спрян или драстично ограничен, то вероятно на запад от Унгария бързо ще паднат няколко кабинета. Населението там е изтръпнало повече от нас и няма да приеме това. Това е най-малкият проблем, разбира се. 

Докато големите началници се разберат какво да правят, на нас не ни остава друго, освен да се снишим според завета на Тато и да се молим да минем между капките. Роля, която може да не е особено престижна, но да е за добро.

Дано! Дано! Дано!