От "Шарли Ебдо" до срутената къщичка на ДПС

Отиващата си година започна ударно и неочаквано. Докато българките готвеха празничната трапеза за Ивановден, в Париж бяха разстреляни десет журналисти от сатиричния вестник „Шарли Ебдо“. Неочаквано за нас, но, както се оказа – очаквано с едно на ум от ексцентричния редакционен екип, дърпал дълго време с карикатурите си брадата на пророка Мохамед. Часове след стрелбата се родиха „шарлитата“ – демонстративно подкрепящите нападнатата редакция. Европейските лидери направиха шествие, хванати под ръка и заклеймиха тероризма, който си умря от страх.

Терорът в Париж потули в сянката си едно дълго чакано завръщане. Сякаш от нищото на 12 януари се появи изчезналият бивш шеф на ДАНС Петко Сертов. След като в издирването му бе впрегнат сериозен ресурс, включващ и облитания на пущинаците около южната ни граница, както и молби от колегите му от МВР да звънне отнякъде, бай Петко бе прибран без много обяснения от съпругата си.

Темата приключи така внезапно, както и стартира. От раз. И след като подгряващите групи слязоха от сцената, дойде време на хедлайнерите от Ислямска държава. Зверствата на жадуващите за халифат екстремисти присъстваха ежедневно в новинарските емисии. Ту някой бледолик журналист в оранжева роба се прощаваше онлайн с белия свят в компанията на забулени войни, ту ентусиазирани хамали трошаха историческите ценности на „неверниците“ в Палмира. Започна голямото преселение от Близкия изток и северна Африка към Европа. Оказа се, че не сме особено атрактивна дестинация за мигрантите. Така свободните електрони сред тях, освен онези в бежанските центрове, се ограничиха в карето между булевардите „Мария Луиза“, „Христо Ботев“, „Сливница“ и ул.Пиротска в столицата, наречено Малкия Кабул. Държавата опъваше телена мрежа по границата ни в Странджа, а ловуващите в района вдигаха адреналина и с появата на групи мигранти в ловните им райони. Мнозина от нас се разделиха и с една илюзия – тази за непогрешимата Европа. Живеехме унесени, както преди 30 години, че има кой да мисли вместо нас за важните неща, че по върховете са все умни хора, които не допускат грешки и винаги вземат правилните решения. А ако нещо не ни харесва, значи не сме достатъчно узрели за да го проумеем. Е, видяхме евролидерите в непозната светлина – уплашени, стъписани, объркани, неадекватни. „Големите началници“, от които нашият премиер очаква да дават тон на настроението в общия ни дом, притичваха голи из брюкселските коридори, паникьосани от невъзможността да реагират смислено на бежанската инвазия. Призракът на студената война, събуден от кримската и украинската криза, както и последвалите санкции срещу Русия, съвсем доби плът и кръв след военната намеса на Москва в Сирия. Любима, както се оказа, материя за демонстриране на мускули от страна на нашия президент и военния ни министър. Нищо, че основна тема във военното ни министерство беше, кой по-евтино да ни ремонтира единствените самолети.

Оказа се, че януарската стрелба по карикатуристите е била с мащабите на суха тренировка пред това, което предстоеше – над 120 убити в същия град със заявката за безкраен ад, плюс сваления руски пътнически самолет с още два пъти по толкова жертви.

Разбира се, животът не бе спрял извън геополитическата рамка. Напротив. В едно градче със себе си заето, макар и първа наша столица, проф. Божидар Димитров откри свещено аязмо. Над мътната му вода се разиграха грозни сцени, докато предприемчив вестник пусна ампули с лековита течност между страниците си. Когато водата се избистри, Борисов заплаши да спре парите за разкопки, ако водевилът продължи. На Марс откриха вода, ЦСКА пък за сефте заигра във В група, а сексоложката Наталия Кобилкина се разведе, с което хвърли в смут пациентите си. Над страната надвисна предизборна атмосфера с гарнитура – референдум. Изборите преминаха по досадно отъпкания сценарий с всичките му прилежащи лоши практики – мъртви души, странни преселения в обезлюдени села, пари срещу вот по списъци и, разбира се, черешката – по-чудо разминалият се без жертви отчет на избирателните секции в Арена „Армеец“. Журналистическите разследвания, както обикновено, донесоха допълнителна пикантерия към вечерната ракия на телевизионните зрители, без да променят нещо съществено. Явлението Ценко Чоков, закарал цялото си родно село на море, показа завидна устойчивост и доказа, че след табелата за край на София, времето тече по свои закони, а специално в Галиче се живее в безкрайно ретро-чалга парти. Половината избиратели у нас не гласуваха, но това не попречи на управляващата партия да отчете победа с „живковски резултат“. За неуспеха на „електрическия“ референдум сякаш на никой не му се говореше. Веднага след вота започнаха небивалите до момента полицейските протести - след предизборно премълчаната тесла във възнагражденията им. Пак тогава тръгнаха и поне видимите крамоли на ГЕРБ с освободителите на Плевен - хората от Реформаторския блок. Предизвестеното стълкновение на управляващите коалиционните партньори покрай местните избори се търкулна като снежна топка от Черни връх и разкъса обшивката на дясната дружба. Оказа се и че роденото през лятото понятие „исторически компромис“, във връзка с реформата на правосъдния министър, е било бутафорно ала-бала – любим номер на политическите буфосинхронисти. Христо Иванов си замина, а след декларираното снемане на подкрепата за кабинета от лидера на ДСБ Радан Кънев, в патентното ведомство бе регистрирано понятието „управляващи в опозиция“ - министърът на здравеопазването Петър Москов и маса други чиновници останаха във властта. Яне Янев се скри в родния Сандански, а Бареков, след като хвърли новата жена до себе си в неравен бой с Фандъкова, остана в изгнание в Брюксел. И понеже нищо в природата не се губи, сякаш енергията на двамата речовити, но замлъкнали политици, се пресели в споменатия по-горе Кънев. Радановата драма бе прожектирана успоредно със сагата по новите цени на винетките, за чието съществуване в детайли разбраха и хората без автомобили. В БСП годината бе тягостна, а възможността за сребърни медали в следващите избори, каквито и когато дойдат, подлежи на сериозна дискусия. Управляващите опитаха да напълнят счупената касичка с нови данъци и такси, но не всичко се приемаше безропотно – най-вече от партньорите им реформатори. От разправиите между лобитата в съдебната система дойде чисто нов термин – „опраскване“.

Най-голямата изненада обаче дойде от тихата и подредена къщичка на ДПС. Три години след газовата война с Октай Енимехмедов Доган бе потънал в съзерцание и се правеше, че му дреме на бутнатото барбекю за родната политика, една предпразнична реч обърна на пух и прах това впечатление. Лютви Местан често се смееше последен през годината. Предстои да видим, как ще я завърши.