Въздаването на справедливост и метлата на Борисов

Преекспонираният случай с подарената на премиера метла от хигиенистките на столичната аерогара се превърна в част от новия репертоар на Борисов, насочен изцяло към въздаване на всевъзможна справедливост. Не е чак толкова важно, дори изобщо, дали това бе обмислена пиар акция или импровизация от волната програма, с която премиерът напоследък хвърля в странна симбиоза от потрес и умиление пресаташето си, но пък радва част от масите.

Не е толкова важно и че публиката забрави за дължината и цената на двата лота от магистрала "Хемус", както и все пак стоят или не Пеевски и Златев зад спечелилите там фирми. Дори и обявеното от самия Пеевски излизане от „Булгартабак“ с официалните му символични 5% участие не е толкова важно. На летището станахме свидетели на една обществена диагноза, ако приемем, че скупчените в очакване на Борисов хигиенистки са представителна извадка на обикновените хора у нас, а нямаме причина да не смятаме така. Чистачки благодарят на министър-председател, че им дава благословията си да си останат чистачки… Това не е просто озадачаващо или смешно. Това е безкрайно тъжно и показателно за генномодифицирания манталитет, изключващ каквато и да е нагласа за личностно и професионално развитие. Страх от промени, страх от мизерия, страх от гишето в Бюрото по труда, страх от банки, от съдебни изпълнители, от…Твърде човешко, но и много жалко.

Ако социализмът бе потискащ с ниския таван на мечтите, като изключим тази за световния мир, то на аерогарата станахме свидетели на съзнателен отказ от мечти. А повечето от тези жени бихме могли да наречем и момичета. Млади българки, вкопчени със зъби и нокти в метлите си, яростно бранейки последната си възможност до пенсия. Ако тези кадри са попаднали по някаква неведома причина в международния видеообмен, какъв ли е бил текстовият им съпровод и какво ли въобще са си помислили зрителите извън страната. Вероятно чуждите редакторите са го изключили поради неразбиране от новинарските си емисии. Или са го запазили за някой обзор с парадоксите на 2016 г. Тук въобще не включвам суперлативите, благодарностите и описанието на вълнението от срещата с премиера по скайп, напомняща някак разговорът на Тодор Живков с космонавта Александър Александров и съветския му партньор през 1988г. След поредните „конграджулейшъни“ от Брюксел и обещанието, че можели да спрат да ни наблюдават, за кратко се възцари една полуинфантилна превъзбуда. Разбира се, изцяло в медийната среда. Напомняща нетърпението на пакостливи деца, които ще бъдат оставени без надзор, защото мама и тати отиват на гости. И това отмина…И дъвката с метлата, която народът преживяше няколко дни, изгуби сладостта си. Хората си останаха в блажения полуунес на живота без илюзии.

Премиерът продължи да стопира обекти в стахановски темпове, чиято обща стойност подгони 2 милиарда лева. Вероятно скоро ще размаха списък с фирмите изпълнители, за да разбере мнителният избирател, че има и други освен Пеевски и Златев/всъщност тях нали ги няма никъде/, които работят с държавни или европари. А после ще каже - сега хубаво ли, като спряхме тези обекти и не се строи нищо? И ще прехвърли вината за застоя в строителството върху източниците на витаещите съмнения.

Походът на хигиенистките от софийската аерогара тръгна плахо от стената на премиера във фейсбук, превърна се в атракция и завърши със своеобразен парад на победата в един сутрешен тв блок. Народът ни обаче отдавна е изгубил естествения рефлекс към изхвърляне на боклука, дори най-елементарната нагласа към поддържане на обществена хигиена. Клошарите нямат критично отношение към интериорния дизайн и проблемите на вътрешната среда. Те имат други приоритети. Ние също свикваме с вонята под лозунга "Не ми дреме". Когато стане чак толкова непоносима, дъвчем дъвки...