Самосъжалението и душата на българина

„Не можем да въздишаме над мъртви птиченца, когато съдебният пристав описва имуществото ни“, казваше някога непрежалимият Джером К. Джером. Какво да се прави, хладно пресметливи са мислите на празните хора, обитаващи мрачния Албион.

Тук обаче народът ни, на когото не е останало почти нищо за описване, дни наред оплаква многострадален лебед и издирва непозната жена от снимка със закани за линч.  С такова настървение и ангажираност хората споделяха образа на грешницата, наранила при селфи пернатото, че и братя Галеви биха и завидели за всенародното внимание. Пак се изложихме пред целия свят, как няма да ни приемат като втора  ръка, ридаеха безутешно фейсбук-потребители, а родните телевизии с прискърбие въртяха „новината“. Националната ни гордост и авторитет бяха поставени на карта, сякаш целият свят се е втренчил в каменистия бряг на Охридското езеро и драмата се предава пряко едновременно по СиЕнЕн и Ал Джазира.

Най-неочаквано обаче, старателно изградената кула от самосъжаление, рухна за секунди. Македонският сайт, откъдето тръгна всичко, призна, че е прибързал със заключението, че мракобесната персона е българка. Май била албанка. Просто им се причула българска реч край лобното място на лебеда.

И слуховете за смъртта на лебеда се оказаха силно преувеличени. Добре бил и даже си имал име  – Джордж. Нямам представа какъв хормон се отделя при самосъжаление, но явно носи особена наслада за душата на нашенеца. Наслада, отнета за миг от хиляди българи. Ами ако Джорджи бе наш, роден лебед на име Гошо, с маркировъчен пръстен с надпис „Сребърна“ и бе изтезаван от македонка?!  

Слава Богу, размина ни се сериозен дипломатически скандал, защото от Външно със сигурност нямаше да оставят нещата просто така. Размина им се на македонците и Биляна спокойно продължи процедурата по белене на платното си.

А с каква кротост приемаме вестите, че у нас циганите се гощават с лебеди. Сякаш се надяваме да отлетят като тях, след като приобщаването им се оказва мисия невъзможна. Да се присъединят към някое закъсняло ято диви лебеди след  епохалното десетилетие на ромското включване и да изчезнат зад хоризонта на неразрешимите проблеми.

Националните медии отделиха предълго и обилно внимание на още един инцидент – среднощен побой в дискотека в Студентски град. Тревожна тенденция - бият по късна доба нашата академична младеж. С груба сила някои опитват да компенсират превъзходството на интелекта. Това е положението.

Добре, че  като излязъл от комикс, отнякъде долетя Супермен в образа на самия Кубрат Пулев, та осигури хепиенда. Братът на пострадалия студент Кирил Тодоров, който слава Богу излезе от комата,  дни наред обикаля телевизиите с надежда за изплуване на истината. А че всеки замесен си има своя, това е ясно. Преглъщайки срам и неудобство, момчето търси публичността на четвъртата власт, явно скептичен в очакванията си към изпълнителната. Нормално, брат е.

А Кубрат още отсега, макар че едва преполовява март, може да бъде обявен за Мъж на годината, докато случката е прясна. И безкрайно характерна за народ, който днес се избива по кръстовищата с боксове и бухалки заради клаксон или отнето предимство.

Наскоро купихме една игра за деца. Пишеше, че е подходяща за десетгодишни. Пантомима. Игра без думи, в която детето пресъздава с движения заглавия на книги, филми и песни. И още първата задача директно ме запрати в Студентски град.  Малката трябваше да изиграе „Град на греха“ на Глория. Момиче на 10 години. Заглавия на Азис също чакаха за пресъздаване.

Нямам представа как народът ни за ударно време изскочи от тъмата на Средновековието и попадна в омайната лунна нощ на Кати, но явно от нея няма излизане…