Три причини да се махне паметникът пред НДК

Тъкмо си мислехме, че съдбата на паметника „1300 години България“ пред НДК е вече уточнена и чакаме само багерите, когато отново се надигна ропот от средите на творците и професионалистите в защита на изделието. Отново се извадиха всички привеждани през години аргументи и започнаха да се размятат в т. нар. „публично пространство“. Който иска – да ги чете.

Това коментира в блога си Иван Стамболов – Сула.

Аз нямам нерви да ги обобщавам. Ще изтъкна само три напълно достатъчни причини паметникът да бъде махнат и повече няма да се занимавам. Тези причини условно можем да наречем същностни, технически и етични.

Съмнителна идейна, историческа и естетическа стойност

Професионалистите, онези, които са завършили някакво образование по изкуствата, изкарват си хляба с изкуства или пък и двете заедно, се опитват да ни убедят нас, простите граждани, че не разбираме нито от архитектура, нито от скулптура, нито от градоустройство, и затова не е редно да се изказваме по такива фундаментални въпроси като какви паметници къде да се слагат. Винаги съм казвал, че изкуството умира, когато спре да бъде приложно и стане академично. Така е и с театъра, така е и с операта, така е до голяма степен и с живописта. Да не говорим за гоблените и трагичната им съдба, когато престават да бъдат калъфки за възглавници и ги окачват в рамка на стената.

Монументалните творби в градска среда имат една единствена причина да съществуват – да радват окото на гражданите и да изразяват тяхната представа за себе си, за историята им и за съвремието им. Когато дойде някой свъсен академик да им обяснява кое е хубаво и как те не могат да го разберат поради собствената си ограниченост, когато монументалното изкуство спре да радва и започне да възпитава, когато се превърне в държавна пропаганда, тогава, съгласете се, то вече не е никакво изкуство.

Какво ни разказва паметникът пред НДК? Разказва ни историята на нашата родина, такава, каквато сме длъжни да я мислим според тоталитарната идеология и персоналните бълнувания на Людмила Живкова. Тази история започва в дивите и волни степи и свършва, увенчава се в апотеоза на социалистическия човек. Социалистическият модернизъм е най-модерният модернизъм!!! А, разбира се, най-модерният социалистически модернизъм е съветският.

Паметникът се състои от стари творби на Старчев и нова архитектура. Символиката му е изцяло в духа на съветския окултизъм, агни-йога, Рьорих, тибетски кристали и енергии, спиралата на Людмила Живкова и т.н. – тоест, символиката му е куха и наивна. Истината е, че монументалното изкуство винаги е повече или по-малко казионно, защото е скъпо и се излага на обществено място. Поръчките за монументално изкуство в градска среда почти винаги са държавни или общински. Е, на коя власт е паметник „паметникът“ пред НДК? Кои идеи искаме да са живи чрез него, каква точно „духовност“ съхраняваме?

Паметникът е порутен

Той започва да се разпада веднага след откриването си, сякаш прокълнат от небесата. Днес стърчи като гнил зъб в центъра на нашия иначе сравнително добре изглеждащ град. Каква естетическа наслада носи? В какво възпитава? Как издига духа и накъде го води? В крайна сметка, с каква информация ни обогатява? Това е просто руина. Даже не е паметник на руините, защото тук не е нито Дрезден, нито Хирошима. Нашата руина не напомня за разрухата, а самата тя е разруха. Тъй че който търси естетика в сегашното състояние на паметника (защото има и такива интелектуалци), търси под вола теле.

Как се постъпва с такива порутини? Или се ремонтират, или се премахват. В сегашното състояние на паметника пред НДК всякакви разговори за естетическите му качества, духовната му стойност, исторически послания и емоционален заряд са абсолютно безпредметни. Те евентуално биха били актуални, ако паметникът се намираше в първоначалния си вид. Сега, тъй като ремонтът е както финансово, така и технически невъзможен, да отнесат бронзовите фигури в музея на социалистическото изкуство и да разчистят терена с грижата на добри стопани.

Заради този паметник е унищожен друг паметник

Без да сравняваме двата паметника идейно, исторически и естетически, това е несправедливост, а несправедливостите трябва да се поправят. Да построиш нов паметник до стария, това е, да речем, допълване на историята, добавяне на факти и гледни точки към нея. Но да разрушиш паметник, за да построиш на негово място друг – това е заличаване на историята, подмяна на историята.

Пък и да искаме, пак не можем да сравняваме паметника на Людмила Живкова с паметника на Желязната дивизия. Защото, докато първият изразява някакъв историко-естетико-идеен делириум, то вторият е истински паметник, истинска история, истински имена и съдби на хора с чест, достойнство и саможертва. Техният паметник заслужава да бъде възстановен на мястото си, а ние като граждани и техни потомци сме длъжни да го направим. Защото ако не го направим, ще приличаме на осквернители на гробове.

Това са трите причини да бъде премахнат паметникът пред НДК: защото е носител на уродлива естетика, защото е непоправимо увреден и защото е заел чуждо място. Слава Богу, в правилната посока има решение и на Общината, и на съда. Да го приемем като дисциплинирани и цивилизовани граждани и да вървим да дирим духа на Блаватска и Щайнер другаде. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.