Български етнически модел или дискриминация по български

Повечето от нещата, за които ще стане дума тук, съм преживяла и помня лично, макар че в момента, когато съм била техен съвременник, невинаги съм разбирала за какво точно става дума и са ми били необходими десетилетия, за да си го изясня по начина, по който го разбирам днес. Така или инак, това е моето лично усещане/схващане за нещата – нищо повече. И нищо по-малко.

Това пише в профила си във Фейсбук Мая Ценова.

В рамките на обозримото „мое време“ беше време, когато българските граждани имаха т.нар. сини паспорти – малки книжчици с по десетина странички и някъде в самото начало – графа „народност“.

В графа „народност“ можеше да бъде вписано:

„българин“, „циганин“, „турчин“, „евреин“, „арменец“, а съм чувала, че преди това е имало и „македонец“ и някои други „екзотични опции“, които обаче в началото на 60-те години май вече ги нямаше. В малко по-късни времена имах една приятелка, омъжена за арменец, и помня как майка й се притесняваше, че когато внуците й пораснат и получат паспорти, в тях ще пише „народност арменец“, та аз я успокоявах, че „новите паспорти“ – моят беше такъв – графа „националност“ вече не се попълва.

От историята е известно, че това е бил периодът, когато и по нашенско са били решили да прекопират съветския опит на многонационалната държава, поради което направо зорлем са „създавали“, т.е. измисляли националности. Което после пък се наложи да бъде изкоренявано. Стигайки до извращения.

Може би тъкмо периодът на „многонационалната“ българска държава е бил период на някакъв разцвет, т.е. обръщане на внимание на културата на българските турци. Което при всички случаи е било свързано с доста условности, една от които вероятно предаността към Партията-ръководителка и нейните идеи...

Имало е прием със специална квота в университетите,

макар тя да не е осигурявала масовост. Имало е квота и за обучение на двама-трима български турци в чужбина – обикновено в Съветския съюз, имам такива приятели... Не си спомням да съм слушала записи на Кадрие Лятифова по Българското радио, но, така или инак, името й е останало вписано в българската култура. Имало е няколко турски театри. Има в нашата музикална история един диригент „със световна известност“ – името му е Месру Мехмедов, но колко от вас са го чували? Имало е училища, в които българският език се е учел като втори, допълнителен език – братът на дядо ми работеше в такова училище някъде из търговищките села и помня неговите разкази за изключително милите му, ученолюбиви и възпитани ученици. Нищичко не бях чувала за турските поети в България. Много по-късно се оказа не просто, че ги е имало, но и си намерих едно стихотворение, което не мога да дочета, без да съм се просълзила. Няма да ви го спестя.

Междувременно светът се промени – графа „народност“ в българските паспорти стана излишна и

българското общество пое курс към хомогенизиране.

От началото на 60-те години слушам за „трудоваци“ – това са т.нар. „трудови войски“, обособени части от Българската армия, в които акцентът е не върху военното обучение, а върху трудовата повинност. И още една особеност имаха трудови войски – техният състав се попълваше от недоучили български наборници плюс турците и циганите, независимо до какво ниво на образование са стигнали. Не зная как са се приемали курсанти във висшите военни училища на БНА по това време, но, струва ми се, е имало ограничения за прием на турците дори в Школата за запасни офицери в Плевен, където се приемаха завършилите висше образование българи – явно според „елементарната логика“ едва ли може да се възложи прилагане на военната доктрина на България /част от Варшавския договор, насочена против Турция/НАТО за изпълнение на офицери с турски етнически произход.

По същото време в районите с турски етнически елемент в България се прилагаше монокултурно стопанство, разчитащо главно на трудоемкото отглеждане на тютюн. А за младите турци с по-широки амбиции изборът беше да си потърсят работа далече от семействата, разкъсвайки семейните връзки и традиции. И така, мои приятели – на моя възраст – шофьор и готвачка, с които се запознах на един доста по-късен етап, се оказахаха обиколили почти всички краища на България, само че оставяйки децата си да ги гледат баба и дядо.

Точно същото бях преживяла самата аз, оставена на бабино отглеждане,

докато мама и татко работеха „в София“, дядо ми „викаше по телефона“ от пощата по веднъж в годината, а по два-три пъти в годината те си идваха да видят колко съм пораснала – на 1 май, 9 септември и Нова година. Само че мама и татко са си от „мнозинството“, говорят си езика на мнозинството и си празнуват празниците според неговите традиции. А междувременно турците и от тяхното, и от следващото – моето поколение са се виждали принудени да се съобразяват със същите тия традиции – на мнозинството, в които не е имало място за нищо от техния бит и начин на живот. Нашите бебета са си получавали „понудата“ и „погачата/прощъпулник“, но турските бебета не са имали право на медицинска операция при обрязване – българските лекари са рискували дисциплинарно наказание, ако извършат такава операция. (Интересно кой и как е обрязвал по същото време еврейските бебета...) На един по-късен етап в стенограма от заседание на Политбюро един идеолог на т.нар. „възродителен процес“, осъществен от Партията-ръководителка, е изрекъл и формулата: „Ние ще отнемем на турците децата...“ (Това как се нарича освен асимилация? )

Също така „по мое време“ вече нямаше турски училища, нито турски театри,

а за турски фолклорни записи по държавни български медии изобщо и дума не можеше да става. Чувала съм, че им е било забранявано да си говорят на турски включително на улицата. Извинете, но ако вие, сегашното мнозинство, бъдете принудително поставени в такава ситуация, няма ли да дадете израз на протеста си по начините, за които турците в България бяха така остро укорявани: че се правели, че не разбират, когато в техните райони влезеш в хлебарницата да си купиш хляб... (А да си спомняте физическия закон за действието и противодействието? ) По същото време е била закрита и специалността „Турска филология“ в СУ, възстановена две десетилетия по-късно, вече „по мое време“, но тогава ми беше чудно как така няма турци сред студентите в тая специалност?! Е, за всичко има начин и при това не е нужно да е записан в правилник. Мой студент турчин, когото посъветвах да запише втора специалност „Турска филология“, имаше огромното желание да отиде заедно с колегите си на десетдневна екскурзия в Турция в средата на 90-те години. Ръководителят на групата, при когото лично отидох да помоля да го вземат, ми заяви: „Това е само за наши студенти.“ – и не го взе. Всъщност за колко професори и доценти турци сте чували и смятате ли, че това е по липса на тяхна амбиция и желание? Моя приятелка е доцент по съвременна американска литература в Истанбулския университет.

След като е била принудена да напусне България в рамките на 24 часа с майка си –

селска учителка в Кърджалийско. Защото идеологията на „възродителния процес“ е била прогонване на турската интелигенция. Между другото, майка й и до този момент има най-красивите божури в Гебзе. И когато пролетно време дойдат съседките да им се възхищават, тя казва гордо: „Те са от България.“ Същевременно издадението „Турците в България. История, традиции, култура“, София 2012 г., е дело на колектив: Антони Георгиев, Божидар Алексиев, Галина Лозанова, Димана Трънкова, Доротея Добрева, И. Влаева, Й. Бибина, О. Събев, Р. Попов. Ще ви спестя въпроса и усилията да търсите турци след писалите за турците: отговорът е, че има сред тях един (!) турчин, само че няма как да го разпознаете – предпочел е да не си върне турското име. Защо ли!

За посегателствата, свързани с т.нар. „възродителен“ процес няма да отварям дума.

За мен е кощунствено поругаване да смениш имената на мъртъвците в общинските регистри, за да не остане и следа... Няма да се впускам и в разкази за това, как хората, принудени за 24 часа да напуснат родината си с каквото могат да носят, десетилетия по-късно говорят за България със сълза на любов в очите. И как се канят, като се пенсионират в Турция, да си вземат каквото са събрали и да дойдат да ремонтират порутените си къщи и джамии в България. (Ние пък им готвим лишаване от гражданство!? Ами нека бурените допревземат изцяло тия краища от Републиката на мнозинството, което еднозначно предпочита кафенетата, кръчмите и моловете пред полагането на труд... )

Така или инак, в т.нар. време „след промяната“ логично би трябвало да се очаква промяна с положителен знак. Мнозинството се озова „след промяната“, все още интензивно повлияно от „Време разделно“.

Малцинството получи възможност да чуе собствения си глас.

И досега си спомням с вълнение работата си като синхронен преводач по време на Първата национална конференция на мюсюлманското вероизповедание в България – 19 септември 1992, зала 3 на НДК. Как се вълнуваха мюсюлманите от възможността да се освободят от последния „тоталитарен“ главен мюфтия Недим Генджев – между другото, първия заемащ този пост в България, който не няма никакво религиозно образование, завършил е задочно Юридическия факултет на СУ от квотата на МВР и всеизвестен факт е, че е назначен на този пост, бидейки същевременно полковник от ДС.

Задачата му е била да състави декларация от името на Главно мюфтийство в подкрепа на „Възродителния процес“. Недю Генчев изпълнява задачата и връчва декларацията лично на Тодор Живков... А през 92-ра хората с такова облекчение избраха на негово място нов главен мюфтия.

Не задълго. Българската „епидемия“ от дублиране/разцепване на институции -

два Синода, две синдикални централи и т.н. хвана и мюфтийството – оттогава и до днес гореспоменатият, който отново е Недим Генджев, периодично се самопровъзгласява за главен мюфтия и завежда по някое дело за някой мюфтийски имот.

За главен мюфтия той няма как да се пребори, защото това все пак зависи от общността на вярващите, но за имотите се преборва методично, защото тук вече думата има нашенската съдебна система. А Недим Генджев разполага с финансиране от Саудитска Арабия. Но нашенската съдебна система си затваря очите за това. Не я интересува скандалното издание на Свещения Коран в превод на Недим Генджев, в което още на първия ред има грешка в изписването на формулата „В името на Бог Всемилостивия Милосърдния“, не я интересува, че в същинския текст на Корана в това издание са включени своеволни разсъждения и тълкувания – нещо, за което другаде издателят би рискувал да плати с живота си... но ние сме далече от шариата, нали! Нашенската съдебна система я интересува кой плаща – на принципа той да поръчва и музиката.

Нашенската съдебна система води процес вече колко години срещу „пазарджишките имами“

за проповядване на саудитски уахабизъм. Периодично се издигат и гласове срещу турското влияние, проникващо чрез Главно мюфтийство. Същевременно от „промените“ насам продължават опитите, в чието техническо осъществяване имах радостта да участвам лично в самото начало, за акредитиране на тогавашния полувисш, а сега вече Висш ислямски институт, според българската образователна система. Институтът е регистриран по Закона за семейството.

Българските власти отхвърлят всякакви варианти за включването на института и на средните мюсюлмански религиозни училища в системата на българското образование, а същевременно роптаят, че имало турско или саудитско влияние. От страна на института и мюфтийството беше предложен например вариант за включването на института като специалност към Богословския факултет на СУ. Не е ли елементарно логично съждение, че ако искаш да пресечеш чуждо влияние, трябва да вземеш образованието под свой контрол? А в този случай мюсюлманите искат, но мнозинството не ще да поеме този контрол. Защо?!?!?

Тия дни си чешем езиците по повод нападението над съпругата на зам.-главния мюфтия. Извинете, но то не е ли просто пореден факт от една непрестанна и вече доста дълга поредица? Забравихте ли акцията против минарето на Софийската джамия, от което се разпространявали призиви за джихад – съжалявам, призивът за молитва е стандартен и никой не може и не си добавя нито думичка към него, и в него не се съдържа никакъв призив за джихад.

А помните ли, че на мюсюлманин беше пукнат черепът при нападение на атакаджии по време на молитва пред тая джамия? Та ако приложим досегашния опит, и тая притча во езицех ще си отмине по реда. Но каква ще е следващата? И можем ли да продължаваме да градим т.нар. „български етнически модел“ единствено на търпението на „другия“, подлагано на безкрайна върволица от провокации от нас, „мнозинството“ - каква е гаранцията, че някоя от тия провокации все пак няма да успее?

И кой е истинската заплаха за България – онзи, който си позволява да изрече тия предупреждения на глас, преди да е станало късно? Или кичещият се с титла „евродепутат“, който подклажда манипулации?

Извинете, но за мен истинският българин е Хасан Карахюсеинов:

***

България

Тук, на тази земя моят пъп е прерязан,

тук за старото рало го вързали здраво.

Не със кърпа, а с тази земя изсуших

овлажнели очи от скръбта.

Земьо, моя кърмилнице, древна легендо,

може някой дори твоя зов да не чуе,

може някой от теб да отвърне лице,

може някой дори да избяга от теб.

Но кому измени ти, кърмилнице моя?…

Даже целият свят пепелище да стане,

свойта вяра ти пак ще запазиш към мен,

както аз свойта вяра към теб ще запазя.

И дори със ракета да бъда изстрелян

към далечни звезди, за да пална дъгата,

на усмивката земна в пространствата звездни,

пак във мене Марица и Искър, и Янтра

ще бълбукат

и ти, моя българска земьо,

в маранята зелена ще тръпнеш пред мен

като топлия мирис на хляба ни сладък…

Земьо,

ти си горещите длани на мама,

гроба български ти си на моя баща.