Тази истерия е симптом за болно общество

Коментар на Вяра Апостолова за сайта „Гласове“

Случвало ли ви се е да преживеете ужас за детето си? Например докато го разхождате, изведнъж да изчезне от погледа ви и известно време да не можете да го откриете? Нещо такова, но доста по-силно са преживели родителите от Сливен, Карнобат и Ямбол и са хукнали да спасяват децата си. Истерията се разви толкова синхронизирано, че сякаш бе добре-планиран флашмоб. И всички се питат как се стигна до тук и кому е нужно това?

Няма да е справедливо, ако нарочим само ромите, защото са необразовани и се подлагат лесно на внушения и манипулации.

Във „Фейсбук“ има група от над сто хиляди души, които ежедневно обменят информация за заплахите над българското семейство и децата. Те протестират срещу държавните политики за закрила на детето, обявени за анти-семейни. Страхуват се децата им да не бъдат отнети за незначителни неща. За продажбата на деца в Скандинавието, направо да не споменаваме. Повечето от тези хора са образовани, имат професии, справят се с живота си, отглеждат добре децата си. Техните говорители също създават усещане за нормалност и искрена посветеност на каузата.

Тогава, кое прави възможно всички тези цивилизовани хора да бъдат обсебени от такъв колективен страх? Учените казват, че масовата психоза е явление, което периодично обладава обществото. Но след истерията за края на света, която сега изглежда безобидна, нашето общество не помни друга подобна по мащаб в новото си време. Масовата психоза не се появява случайно. Обществата боледуват като индивидите от депресия, тревожност, мания. И както при индивидите, вероятно и в големите групи, болестта е проява на дълго сдържани негативни емоции и страхове. Обществото ни е болно и истерията около политиките за закрила на детето са симптом за това.

Ние не сме изцяло рационални същества. Емоциите ни движат, независимо дали си даваме сметка.

Формираме убежденията си колкото на база на аргументи и знания, толкова и под влияние на чувствата си. Но когато едното започне да доминира, това е знак, че се разболяваме. Липсата на критичност е сигурен белег за това масово полудяване. Отказът да се приемат аргументите на здравия разум и примерите от реалността, отхвърлянето на твърденията на специалисти и учени, също.

Предлагам на читателите да проверят как им въздействат фактите от реалността и докато четат следващите редове да наблюдават преживяванията и мислите си.

1. Твърди се, че държавата взима неправомерно деца

Последно в медиите се завъртя случаят на три изведени деца. Първоначално бяха публикувани материали за трагедията за „отвличането“ на децата и социалните бяха анатемосани. Чуха се отново всички приказки за продажба на деца, възмущението нарасна. После Министерство на труда и социалната политика публикува покъртителни снимки от помещенията, приспособени за дом на семейството и разказа каква подкрепа е получавало то през последните няколко години. А тези дни ентусиасти от една от организациите, срещу държавните политики за закрила на детето, започват благородна акция за събиране на средства за семейството.

Истината е, че в този случай, както и в много други в които, децата се настаняват при роднина или при приемни родители, а ако липсват такива - в Център за настаняване, става въпрос за нещо повече от бедност. Видно е от снимките. За всеки, който работи в сферата на психичното здраве, е ясно, че водещият проблем в това семейство вероятно е свързан с психично разстройство, което не позволява на родителите да се възползват от помощта, която получават. Колкото и средства да се налеят, след известно време те отново ще бъдат в същото състояние. Социалните съвсем правилно са преценили, че за да запазят децата и за да им дадат шанс, е добре да им потърсят алтернативна грижа. Ако се вярва на пресата, извеждането не е станало по най-добрия начин. Възможно е това да е бил единственият възможен. Но ако бъдат отглеждани в тази среда, децата също ще станат жертва на социално и емоционално занемаряване и ще развият психични разстройства, които няма да им позволят да живеят пълноценно. Те също ще имат деца и те вероятно ще бъдат намерени един ден в същото състояние.

Макар и да изглежда атрактивно и благородно, всъщност е доста опасно адвокати да връщат деца, които по преценка на социалните служби са изведени от семействата. Много често става въпрос за психични проблеми, които са видни само за специалистите и които правят тези хора непригодни за родители, ако не се лекуват. Върнатите по този начин деца отново се налага да бъдат извеждани и това само възпрепятства адаптацията им към нови условия на живот. За това манипулативно звучи твърдението, че вместо да се подкрепят бедните родители, децата се дават на приемни семейства, които печелят от това. Бедността понякога е симптом на психичен проблем, който в повечето случаи е недиагностициран, защото няма остри проявления, лечението е дълго, без подкрепяща среда то е невъзможно, а засегнатият не признава проблема си и отказва да се лекува. Как бихте постъпили вие в такава ситуация, ако бяхте социален работник? Здравият разум предполага да се погрижим поне за децата. Приемната грижа, настаняването в Център или при роднини, не ограничава родителите да общуват с децата си всеки ден, ако искат. За съжаление повечето майки като тези, които оплакват в социалните мрежи, бързо забравят за децата си, а някои се втурват към следващата връзка и раждат следващото бебе. Тъжно е, че за такива хора няма реална грижа, но толкова са възможностите на социалната система и на здравеопазването в България.

Делата срещу ОЗД се печелят лесно, защото системата за закрила не разполага с добри адвокати, за да я представлява в съда. А хора като тези родители се привличат лесно за клиенти, защото им се обещава това, което здравият разум им отказва. В хода на тези дела се търсят процесуалните нарушения и старателно се избягват психиатричните експертизи и доказателствата за отсъствие на психично здраве и умения за грижа при родителите. Делата се печелят заради процесуални нарушения, а не заради обективната обстановка. Това в интерес на децата ли е?

Вярно е, че имаме множество основания да сме недоволни от социалната система в България.

Но тя не е нито по-добра, нито по-лоша от всички останали – здравеопазване, образование, правосъдие и т.н. Пропуските и грешките, както и в другите могат да са много болезнени и да променят съдби. Но такова е положението - липса на квалифицирани кадри, текучество (за година по един случай се сменят няколко социални работника), ниско заплащане (около 600 лв.), мизерни битови условия на работа, огромна претовареност (на един социален работник се падат над 100 случая). Не може да се очаква вникване във всички аспекти на случаите и качествени интервенции. За да се справи с липсата на кадри държавата смъкна образователния ценз на социалните работници, които могат да бъдат и със средно образование, но пък трябва да разбират от деца, семейства, право, психология и психично здраве, да могат да медиират, да удържат кризи, да влизат в мизерия, да понасят агресия, да правят точни преценки (понякога въпреки натиска), да спазват професионална етика и през цялото време на бъдат емпатични.

Ето това са реалните проблеми на системата за закрила на децата в България, но до тях не можем да стигнем, защото е много по-лесно и възбуждащо да критикуваме норвежката.

2. Твърди се, че чрез детската телефонна линия децата могат да бъдат примамвани в социални услуги и да бъдат пласирани на приемни родители, осиновители, че дори и в чужбина.

Истината е, че Детският телефон няма право да насочва обаждащите се никъде другаде, освен към Отдела за закрила на детето (ОЗД) по местоживеене. От телефона нямат право да препоръчват или да дават информация нито за държавни услуги, нито за частни практики. Едва след намесата на ОЗД и по тяхна преценка детето, заедно с родител(и) може да ползва услуга като мярка за закрила в семейна среда. Няма как след телефонен разговор дете да отиде където и да е само.

Нещо повече, никой, никоя организация, услуга, програма няма право да приеме и да работи с дете без изричното съгласие на неговия родител/настойник. Ако го направи, е в нарушение. Родителят довежда детето по собствена инициатива или след насочване от ОЗД. Той подписва декларация, с която се съгласява, детето му да се среща с психолог или социален работник. Родителят получава редовно информация за напредъка в работата с детето и това е регламентирано. Когато се работи с дете, винаги се консултират и родителите, за да се промени средата, създала проблемите му. Ако родителят спре да води детето, работата по случая спира. В случай, че са насочени от ОЗД, той се информира за това. Такъв е правилникът, така работят всички услуги в страната. Често се преценява, че е достатъчно да се консултират само родителите без детето.

Казано накратко, не е възможна пряка връзка между Детския телефон и която е да е услуга и програма в страната, дори с тези, управлявани от същата организация, която работи на телефона. Ако някой твърди обратното, значи не е наясно какви са регламентите за работа с деца и е обладан от собствените си страхове и съмнения. А ако има предположения за някакви нарушения, е най-добре да се обърне към прокуратурата. Всичко останало е пропаганда.

3. Твърди се, че НПО са агенти на чужди семейни политики, получават „милиарди“ за дейността си, „вземат лъвския пай от парите за отглеждане на деца", месят се в българското законодателство, и т.н.

НПО възникват, за да запълват дупки и да решават проблеми, с които държавата не може да се справи или пренебрегва. Те се създават и от групи, които смятат, че нямат достатъчно обществено представителство или около каузи. НПО не са хомогенна маса. Сред тях има организации с дълъг опит, които успешно застъпват интересите на различни групи хора (жетви на насилие, хора с увреждания, малцинства и т.н). Има и такива, които се създават кампанийно и бързо преустановяват дейността си. Предимството на НПО е, че могат да привличат средства. Това става чрез проекти, които се представят пред различни източници на финансиране. За българските НПО това са основно европейските фондове, някои частни фондации, както и фондове от някои държави извън ЕС (САЩ, Швейцария и Норвегия). Областите и темите, които ще се финансират от големите фондове се определят от българската държава след проучване на нуждите. Държавата управлява изразходването на повечето от тези средства като създава специални т.нар. междинни звена. В отделни случаи, но все по-рядко, делегира тази дейност на външна организация.

Подготовката на успешен проект е сложна задача. Изискванията да се докаже професионален и административен опит са много високи. Проверките за това как се изразходват средствата са жестоки и много НПО банкрутират заради непризнати разходи. Всички донори държат бюджетите да се реалистични и съобразени с цените в България. Сумата от напр. 200’000 евро може да изглежда огромна сама по себе си, но след като се види за какъв период е и за какви дейности, се оказва напълно разумна. За „милиарди“ и дума не може да става.

НПО в България, които работят с деца, са регистрирани преди около 25 години, когато все още нямаше никакви програми и услуги за подкрепа на деца. Тези организации създадоха модели на работа, съответни на българската среда и нейните институции и закони и подпомогнаха стартирането на българската система за закрила с вече адаптирани практики след като Закона за закрила на детето влезе в сила през 2001. Тези „чужди семейни политики“ се прилагат все по-побългарени, с доста недостатъци вече почти 20 години.

НПО нямат силата да променят закони. Те могат да участват само с мнение и примери от практиката си, ако бъдат попитани или поканени в обществени дискусии. Често самите НПО не са единодушни по даден въпрос. Тъй като имат директен достъп до хората с проблеми, НПО имат най-ясна представа за техните трудности. На база на този опит, те могат да изготвят становища, препоръки и др., да организират различни форуми и така да напомнят на държавата да решава проблемите на хората, за които забравя.

70% от социалните услуги в държавата се предоставят от общините.

„Лъвският пай“ на НПО са останалите 30%. Това става чрез държавно делегирани дейности или обществени поръчки, за които изискванията отново са много сериозни. В някои общини има голяма конкуренция, в други за съжаление няма. Нищо не гарантира, че ако услугите са предоставени от общините, те ще бъдат по-качествени. Но пък ако се предоставят от НПО, то подлежи на редовни проверки, дали спазва разписаните от държавата методики за работа по случаите. Също така, НПО може да допълни бюджета и така да създаде по-добри условия за работа, да се погрижи за повишаване на квалификацията на персонала си, да задържи служителите си. Там, където има услуги, управлявани от НПО, обикновено има и такива, управлявани от общините. Ако на някой не му харесва, може да отиде в общинска услуга. Всеки има по регламент право на избор.

НПО работят в обществена полза и нямат право на печалба. Всеки лев е планиран и се изразходва за конкретна дейност. Легитимните НПО публикуват годишни финансови отчети и одити. Те винаги посочват източниците си на финансиране. Ако някое НПО разпространява печатни материали и организира конференция, без да са посочени на видно място, източниците на финансиране, това е знак, че не става въпрос за легална дейност, а за корупционна схема, пране на пари или в действителност за недобронамерени чужди влияния и пропаганда. За съжаление именно такива НПО се появиха по повод атаката срещу държавните политики за детето.

***

Какви мисли и реакции свариха читателите у себе си от горните редове?

Въпросът е могат ли хората да противодействат на пропагандата и на манипулацията, да избират източниците си на информация, да си задават въпроси „това възможно ли е?“, това „разумно ли е?“, „това истина ли е?“. Понякога човек е склонен да отрича фактите, за да остане верен на възгледите си. Науката твърди, че убежденията се създават най-бързо на емоционална основа и се променят най-бавно, чрез средствата на разума. А също и че връзката с реалността е основен белег за психично здраве, включително що се отнася и до обществото ни.

Обикновените хора не е нужно да познават социалното законодателство. Не са длъжни да знаят разликата между „извеждане”, „отнемане” и „полицейска закрила”, между, „мярка за закрила” и „социална услуга” и т.н. Много хора се обявиха за „експерти“ по темата и започнаха да я обсъждат разпалено и гневно в медиите, да разпространяват заблуди (като горните три твърдения) и възбуждащи фалшиви новини по всички правила на пропагандата. Не смятам, че това е напълно осъзнат процес у тези хора. Когато си се формирал в корумпирана, враждебна и лъжлива среда и си оцелявал в нея започваш да си обясняваш света през нейните правила и неписани закони.

Наскоро чух, нещо, което не помня да са ни учили в училище - Бай Ганьо крие мускалчетата в пояса си и трепери да не го оберат, защото самият той е шмекер и не би се посвенил да открадне. Всичко, което прави човек отразява директно или индиректно собственото му мислене.

Обществото ни е болно, защото все повече хора започват да се отнасят към света не чрез усещане за базисно доверие, а защитно, през страховете си, за което съвсем не могат за бъдат обвинявани. Това създава изкривена реалност, в която образите са изопачени, а нещата се свързват по абсурден начин – напр. „щом някой взима пари от норвежки фонд и има телефон за деца, значи ги продава на норвежки двойки (гей)“, „сексуалното образование ще учи децата в детската градина да мастурбират“, а „детското правосъдие (ювенална юстиция) е срещу семейството“. Сега предстои нова вълна на тази истерия по повод новия Закон за социалните услуги, който влиза в сила от януари 2020.

Ако държавата не успее достатъчно авторитетно и аргументирано да успокои хората, че няма да се отнемат деца по анонимни сигнали и социалните няма да нахлуват в домовете, ако отново се огъне като безхарактерен родител пред истерията на детето си, ако никой не желае да чуе специалистите, ще ставаме все по-болни и по-вредни за поколенията след нас. Чудя се, ако хората наистина вярват, че светът е толкова опасно място за децата им, как изобщо заспиват?