Ако Слави Трифонов не иска да се провали безславно

За парадоксите на популизма се замислихме, когато Тръмп овладя могъщата американска политическа машина с опити да я разруши. Тези опити поддържаха дълго пламъка у симпатизантите му - като се почне от замяната на институционалните пресконференции с импулсивни туитове и се стигне до отказа му да признае изборните резултати миналата година. Подобен парадокс, надявам се в по-мека форма, виждаме у новата звезда на българския политически небосклон - г-н Трифонов.

И Трифонов като Тръмп

Той влиза в политиката с омерзение, крие се, създава зорлем партия, макар че мрази партиите - само защото е обиден заради провалилия се референдум. То, самата идея за референдуми е донякъде гранична: тя иззема инициативата от политиците и (предполага се) я дава в ръцете на гражданите. Доколко е така, тук няма да споря, обсъждам само внушението, което е по същество анитиполитическо. Значи, няма нужда от специализирани органи, които представляват различните интереси и поемат отговорност; имаме лидер и народ, влезли в интимно сношение посредством Фейсбук, концерти или телевизионни кастинги. А доколкото някакви всекидневни неща трябва да се менажират - назначаваме експерти "с езици" да попълват таблиците и каквото там трябва.

Ако тази посока на мислене е вярна, няма никаква нужда да търсим конспиративни обяснения за Доган, Москва или "Америка за България" зад странното решение на г-н Трифонов да разруши протестното единство. Неговите избиратели всъщност искат точно това - не да се провежда някаква определена политика, а да се накаже политическото; да се "изчегърта" не само управлението на Борисов, а системата като такава. Нали не си представяте, че такъв мощен протестен вот ще се задоволи с раздаване на таблети?

Вижте само как се стигна до предварителното обявяване на правителство. Г-н Трифонов надменно отказваше да общува с журналисти, изолиран в своята телевизия и във Фейсбук страницата си. Подобна война с традиционните медии водеше и Тръмп; смисълът на упражнението е да се разбие публичното пространство и да се предотврати всякакъв контакт на "нашите" с "вашите". С нарастваща тревога наблюдавахме отказа на новия лидер да снизхожда за срещи с други политици, защото в представата на избирателите му всякакъв разговор е компромис, сиреч политика. По странно мълчалив начин се държаха и хората му - ще речеш извънземни, проникнали между нас и управлявани телепатично от дистанция.

Кулминацията на тази атака срещу смисъла на политиката бяха предложените министри. Наброските от програма бяха посрещнати със сериозни критики в частта по приватизиране и концесиониране и с мемове, там където ще утвърждаваме дружбата с македонците в космоса - така, както навремето СССР го правеше със самите нас. Един нюанс специално ядоса десните - този с НДСВ, добавен чрез предложения за премиер Николай Василев - навремето царят им нанесе тежка травма, а и с тази формация свързваме и възхода на Пеевски и самия Борисов. В по-общ план, НДСВ беше партията, която приключи студената война и обезсмисли делението на ляво и дясно. В този смисъл антиполитическото послание на Трифонов е ясно: стига политика, писна ни, викаме експертите и да не се занимаваме повече. Ами хората наистина се умориха от препирни, особено онези от протестния вот, който стои зад ИТН.

В самата си защита Трифонов нападна не само потенциалните си партньори, но процедурната демокрация изобщо, където се договаря подкрепа, правят се коалиции, обсъждат се постове. Речеш ли да го критикуваш, тутакси се превръщаш в защитник на омразната политика и по този начин укрепваш антисистемната му подкрепа. Който не приеме правителството му, е отговорен за нови избори, още политика, договорки, задкулисие, сиреч хаос.

Помните критянина Епименид, който казал, че всички критяни са лъжци - ако е прав, значи лъже, ако не е прав, значи не всички критяни са лъжци. Подобен парадокс има в позицията на всеки антиполитик: прави политика, за да отмени политическото. До известно време това носи емоционална подкрепа на недоволните; фрустрирани от хаоса в държавата, останала без управление, хората са все по-недоволни от "системата", все повече търсят антиполитик, който да я "рестартира". Накрая обаче тази игра завършва драматично, както видяхме отвъд океана.

Ходът с Николай Василев е добре пресметнат?

Докато пишех този текст неочаквано се сбъдна най-оптимистичното ми очакване: г-н Трифонов обяви, че оттегля Николай Василев като премиер. Преди няколко дни изказах хипотезата, че нарочно го е сложил начело, за да събере критиките и да бъде оттеглен в знак на разумност. Дадох си обаче сметка, че съм сбъркал, когато погледнах реакциите на проекто-кабинета във Фейсбук-страницата му - от разочарование и клетви, че повече няма да гласуват за него, до ругатни и конспиративни хипотези. Предполагам това дигитално дюдюкане на собствената му публика, а не еднозначно негативните политически реакции, го е стреснало. Дали тази разнородна маса ще му прости след тази сериозна корекция на мерника, остава да видим.

Защото заявката за тази персонална смяна пак не издава съжаление за презрението към политическите правила и готовност да търси съгласие с останалите партии на промяната. Не, Трифонов отново се чувства прав, обиден на света, че обливал несправедливо с помия добрия му кандидат-премиер. Дано е почнал да си дава сметка, че много хора не приемат и бившия сътрудник на ДС Николай Радулов, нито съмнителната версия за културна политика, въплътена в г-жа Армутлиева, която вече отказа евентуален министерски пост.

Все пак се надявам, че г-н Трифонов почва да разбира, че политиката не е бравурно соло, а полифония, която внимателно трябва да настройваш, за да постигаш цели. Че трябва да почне не от добрите хора, а от приоритетите, по които да търси съюзници - че правителството няма да е коалиционно, а експертно, това изглежда ясно. Че ако не иска да се провали безславно, ще трябва да се поогледа, да предложи реформа в правосъдната система заради десните, да направи жест към по-левите, като смекчи идеите за финансов остеритет. А според мен - и да предаде ИТН на лидер, който пълноценно да го представлява на политическата сцена, където по някаква причина той самият не иска да се появява. Не Фейсбук-аватар, а човек от плът и кръв, натоварен с отговорности. Вярно, че и други политици се изпокриха. Но сякаш на публиката това взе да ѝ омръзва.

Автор: Ивайло Дичев