Ето това е истинското, българското…

Закуска в кафето на малък хотел, във великолепен български град. Сипвам си гореща вода за чай, докато едно момче от хотела се върти наоколо, носи едно-друго, отсервира…

- Опитахте ли закуските - пита ме плахо.

Поглеждам го - открит поглед, чисто, светло лице, изпъната стойка като войник, без сервилничене, с достойнство…прекрасно момче! И не ми дава сърце да му кажа, че закуските - малки тестени кръгчета с различни плънки - не изглеждат привлекателно. Което е по-добре за мен, да стои далеч изкушението:)

- Не съм ги опитал, не знам как са - казвам му истината, спестявайки му останалото. Не му правя услуга, знам, но и той знае истината, усещам го.

- Не се получиха добре, нещо от машината не става…друго е, когато меся на ръка, усещам тестото…иначе спазих всички указания по каталог, всички съставки…цепя стотинката, както се казва - смутено добавя момчето.

И това чистосърдечно признание, и тези отворени и подчертани гласни “я” и “а” в края на думите, така характерни за този велик български край… и това забравено, честно очакване в погледа за една добра дума от страна на клиента…

Наистина ли все още на някого му пука за клиента? Ама наистина, от сърце да е загрижен, да очаква с такава чувствителност твоето мнение, без захаросани корпоративни баналности как вашето обаждане е важно за нас и дрън-дрън телефонни секретари…

Това тук в този поглед е истинско!

И ти става толкова мило от това плахо очакване…

- И ние в къщи имаме малка домашна пекарна за хляб - казвам - в началото жена ми също не улучваше пропорциите, уж всичко според указанията, но после някак си се получиха нещата и сега прави великолепен хляб, приятелите ни не оставят и залче, когато ни гостуват…трябва повече да опитвате и ще стане…през свободното време пробвайте повече…

- Аз правя закуската, зареждам и отсервирам, почиствам, паралелно подготвям обяда, а следобед - вечерята…сам правя всичко и не остава много време…а съм и студент…

:)))) Усмихвам се в себе си, после усмивката се появява на лицето ми - има ли още такива млади хора? Спомням си как работех на две места…после към това добавих и частни уроци по литература, с които и тримата ми ученици тогава влязоха право…да, вече не бях студент, но бях станал баща…и знам какво е да се бориш…

- Какво учите, питам го с усмивка.

- Завърших хранително-вкусов техникум, а сега уча за инженер-технолог - казва го сдържано, и точно тук се усеща радостта му…той обича това, което учи и което прави! Той е щастлив човек.

- Ще се справите с всичко, казвам с дълбока убеденост - ще успеете! Сигурен съм, че ще успеете!

Той също се усмихва, малко озадачен от категоричността ми…и много окуражен…

Тръгнах си и си мисля няколко дни вече - това са истинските български лидери! Ако ви дразни думата лидери - сменете я, и мен ме дразни. Това са истинските българи, понесли своята житейска тежест като Атлас на раменете си. Без оплакване, без мънкане, без баналните оправдания как някой друг все им пречи…

Мисля си няколко дни вече - хора, има надежда!

Докато има такива български момчета и момичета, раздразнени от машината за закуски в работата им, дето им прави проблеми, а не от глобалното затопляне на Андромеда…

Докато има такива български момчета и момичета, които хем работят по 12 часа и хем си вземат изпитите, и пак имат време да се преборват по пътя си към по-доброто, по-успешното, към професионалното, житейското, човешкото свое утре…

Докато ги има - ще има смисъл, ще има усмивка, ще има закуски - утре ще са по-хубави от днес:))) Ще я преборят машината, ще постигнат всичко:)

Това исках да ви кажа - хора, има надежда!

В тези български момчета и момичета, които израстват първо вътре в себе си и после подреждат мъничкия свят край себе си…за да се чувстват по-добре и хората до тях…

Ето това е истинското, българското…

Хора, има надежда!