Аджамии. Харвардските макиавелисти /ЧАСТ 2/

"Политиците имат амбицията не да вземат важни решения, а да казват важни неща",

Ричард Кросмън (1907–1974 г.) – британски политик, лейбърист

Освен универсалната валидност на горната сентенция, тя би могла да има и едно не по-малко значимо продължение: „Политикът е акробат. Той пази равновесие, казвайки обратното на това, което върши“.

Именно тази преценка е най-уместната по отношение на списъка „19+1“ на самообявилата се за знаменосец на борбата срещу корупцията персона Петков, Кирил.

Всъщност от каква мотивация се води той, за да застане зад тази своя инициатива? За да открием верният отговор, се налага да сравним две противоположни по изходна дефиниция парадигми за успешния поведенчески стереотип на управника.

Първата е създадена от древния китайски философ Кун Фундзъ (Учителят Кун) (551–479 г. пр.н.е.), станал известен на Запад с латинизираната форма на своето име – Конфуций. Според него водачът трябва да бъде „дзюндзъ“ – „съвършен човек“. Всеки дзюндзъ притежава качествата „добродетелност“, „преданост“ и „искреност“, като по такъв начин дзюндзъ дава добър пример на своя народ, т. е. ако водачът се стреми към доброто, и народът му ще бъде добър.

Моралните позиции, от които Конфуций изхожда, са дълбоко вкоренени в китайските традиции и имат в основата си общоприетите ценности лоялност, дълг и уважение. Всеки член на обществото трябва да бъде насърчаван да се стреми да проявява споменатите морални ценности. Според Конфуций човешката природа не е съвършена, но е податлива към положителни промени под въздействието на искрено манифестираната доблест. Именно тук се проявява ролята и на водача „дзюндзъ“. Обществото може да се промени под влияние на едно справедливо и добронамерено управление, което да му служи за пример.

Всъщност схващанията на Конфуций са плод на една морална философия.

Пълна противоположност са възгледите и цялостната парадигма за държавното управление на италианския философ, историк и дипломат Николо Макиавели (1469–1527 г.).

Вместо да фиксира своето внимание върху хипотетичната насока за развитие на обществото, такова, каквото би трябвало то да бъде, Николо Макиавели се стреми „да достигне до фактическото състояние, а не да се занимава с въображаеми неща“. Ето как той се насочва към политическата действителност и разглежда политиката не чрез инструментариума на моралната философия и етиката, а като една напълно реалистична и практическа дейност.

Като траен резултат през вековете, Николо Макиавели, посредством своето съчинение „Владетелят“, въвежда понятието „макиавелизъм“, което се отнася за манипулативни, вероломни и обслужващи предимно личните си интереси политици, верни на максимата „Целта оправдава средствата“.

Като водещата разлика между Николо Макиавели и предхождащите го политически мислители е, че той смята като задача на държавата не моралното издигане на нейните граждани, а създаването на условията за тяхното благоденствие и гарантиране на сигурността им.

При Николо Макиавели липсват понятията „добро“ и „зло“, отразени в неговите трудове, а те са заменени с концепцията за полезно, необходимо, успешно, опасно и вредно. Практичността е поставена над морала, а като координата за необходимите за управника качества са тези, които гарантират неговата ефективност и разумно поведение, а не да изповядва определена идеология или морални ценности.

Ако предишните политически мислители поставят в центъра на своето внимание и моралното усъвършенстване на човека, то Николо Макиавели, изследвал реалното поведение на човека през различните епохи, съзира множество недостатъци в него, което го довежда до заключението, че хората в своето мнозинство са тесногръди, егоистични, непостоянни и лекомислени. Николо Макиавели обаче се отказва да се противопоставя на тези качества, а тъкмо напротив. Според италианския мислител такива недостатъци способстват за изграждане на стабилно общество, стига да бъде намерена подходящата личност, която да застане начело на държавата и да управлява хората, манипулирайки ги посредством техните недостатъци.

Именно на Николо Макиавели принадлежи мисълта: „Мъдрият владетел не може и не бива да държи на думата си“. Отново негово е авторството на сентенцията: „Който се залавя да управлява един народ, било републикански, било монархически, ако не се справи с враговете на новия ред, създава краткотрайно управление“.

Ето къде е ключът за загадката, че Кирил Петков реши да стартира кампанията за борба с корупцията, след поредицата от пропагандни фразеологични ексерсизи, с първото значително действие – или по-скоро видимост за такова, – а именно вкарването на списъка „19+1“ в прокуратурата и предаването му на двадесетия член (според Кирил Петков) на списъчната дружина – Иван Гешев.

Къде е грешката на Кирил Петков? Задавам този въпрос не като автор на множество публикации срещу не едно или две от лицата в списъка, включително и Иван Гешев, публикации, изпълнени с немалко неопровержима фактология. Едно предположение за наличие на елементарна суета у мен би трябвало да ме мотивира да аплодирам действието на Кирил Петков, особено с оглед на допускането, че в папката с материали от средствата за масова информация са налице и – ако не всички – то поне част от моите публикации.

Но тъй като освен автор съм и председател на Управителния съвет на Асоциацията за борба против корупцията в България още от нейното основаване през 2000 г., съм твърде далеко от овации за изпълнението на Кирил Петков. Тъй като още древноримският историк, оратор и моралист Тит Ливий (59 г. пр.н.е.) е заключил, че: „По-лесно е да се порицае миналото, отколкото да се поправи“.

Във всеки случай усилията да бъде поправено миналото включват и съответните необходими действия това минало да не продължава да се реализира в настоящето и бъдещето.

Тук логично изниква въпросът: Какви законопроекти бяха предложени в 47-то Народно събрание от страна на „Продължаваме промяната“ за да бъдат по-ефективно контролирани и съответно минимизирани корупционните практики у нас, особено тези, свързани със злоупотребите с крупен финансов ресурс при извършването на процедури за възлагане на обществени поръчки?

Отговорът е: нито един. И то въпреки че по тематиката специализираната научна литература с приложна насоченост, в глобален мащаб, е изобилна.

Освен това още на 14 декември 2021 г. с вх. № 08.01-126 на деловодството на Министерския съвет, с писмо, адресирано лично до Кирил Петков, предложих Асоциацията за борба против корупцията в България да окаже пълно експертно съдействие на новото правителство, за придаване на ефективно съдържание на заявените намерения за противодействие на корупционните практики в България.

Но повече от 3 месеца не само няма отговор на направеното предложение, но и от страна на „Продължаваме промяната“ в парламента няма внесено нито едно предложение за закон със съответна антикорупционна насоченост, на база на множеството примери за подобна правна уредба в други държави.

Ето че съвсем незаобиколимо се появява отговорът на въпроса защо Кирил Петков, преди още да се е погрижил за създаване на законодателство, осигуряващо потенциал за антикорупционно бъдеще на нашата страна, внесе в прокуратурата списък „19+1“?

Съгласно управленската философия на Николо Макиавели това е не повече и нищо различно от опит за разправа с настоящи и евентуални бъдещи политически опоненти.