Турция: "Вече ще строим само по един етаж. Като дедите ни."

С падането на мрака настъпва и апатията. Грохотът на тежките машини затихва, виковете на спасителните екипи долитат все по-рядко откъм купищата развалини. Близките на изчезналите седят наоколо, увити в одеяла, и безизразно се взират в далечината. С всеки изминал ден след опустошителното бедствие гасне надеждата, че изпод тоновете бетон и разкривени арматурни железа все още може да бъде открит някой оцелял. Но хората продължават да клечат край огньовете - единствената светлинка сред мрака, ако не броим фаровете на автомобилите и фенерчетата на спасителните екипи.

Споменът за 1999 още е жив. Но сега е по-лошо.

Гледката е призрачна, при това в паметта ми тя се повтаря за пореден път след 1999 година, когато предавах новините след две тежки земетресения край Мраморно море в Западна Турция. Тогава загинаха 17 000 души. Този път, опасяват се мнозина, жертвите може да се окажат 10 пъти повече.

Повтарят се не само картините на преуморени спасители, които си пробиват път сред развалините с кирки, чукове или с голи ръце - просто защото тежките машини не достигат. Повтаря се и готовността за помощ, която проявяват хора от всички части на Турция, дошли с храна, с одеяла, с палатки. Повтаря се и нечовешкото изтощение на спасителните екипи, повтаря се и отчаянието на много местни, които вече дни наред чакат помощ.

В Антакия, в най-дълбокия турски юг, един възрастен човек седи на пластмасов стол пред рухнала сграда, в която съвсем доскоро е имало "луксозни апартаменти". Миналата година брат му купил едно от тези жилища, а сега навярно е заровен някъде дълбоко под руините на своя дом мечта, построен очевидно съвсем паянтово. "Бива ни в строителството, нали?", горчиво отбелязва възрастният човек.

Горчивината на всички пострадали е същата като преди 24 години. Защо държавата не се притича по-бързо на помощ? Защо дори новопостроени сгради рухват като къщички от карти? Та нали след 1999 година бяха въведени по-стриктни строителни предписания - нима не са били спазени? Защо в един силно земетръсен регион никой не ограничава високото строителство? Защо дори част от болниците, които построи държавата, не издържаха на това земетресение?

В турските медии, които са почти изцяло под контрола на управляващата партия на Ердоган, подобни въпроси не се задават. Но гневът на хората се чува и вижда навред. В град Адъяман турският министър на транспорта се видя принуден да избяга от хората, които сипеха гневни клетви срещу управляващите.

Хасан Аксунгур, председател на Строително-инженерната камара в Адана, където също рухнаха 11 сгради, твърди в интервю за ДВ, че не законите са виновни. "Но когато се решава въпросът дали да бъдат вдигнати три или десет етажа, тогава все някой може да си затвори очите. Защото става дума за много пари", признава той. В Кахраманмараш, на около 70 километра от Газиантеп, сградата на местната Инженерна камара се оказа сред малкото оцелели…

Геолозите са предупреждавали за риска

Непрекъснато чувам и друго: това беше земетресението на столетието, нито един град в света нямаше да издържи. Да, земетресението беше изключително силно и засегна регион с площ колкото половин Германия. Хората обаче искат да знаят защо никой не е обърнал внимание на предупрежденията на турските геолози за натрупващото се напрежение между тектонските плочи отдолу. Водещи турски сеизмолози твърдят, че нито един кмет от региона не ги е търсил за консултация.

В почти изцяло разрушените големи градове Адъяман, Антакия и Кахраманмараш работят десетки хиляди спасители от цяла Турция. Но из периферните селища още чакат помощ. Тункай Шахин, който в момента следва в Берлин, е родом от село Токар близо до Адъяман. Земетресението погребало майка му под развалините на собствения ѝ дом. Съседите с голи ръце успели да изровят трупа - един от общо шест само в това село.

Тункай успял да пристигне от Берлин броени дни след трусовете и днес седи в печал край гроба на майка си. "Всички знаехме, че тук може да стане земетресение. Но че ще ни удари чак толкова тежко - това на сме го мислели", казва студентът. Родителите му построили двуетажната си къща през 90-те години на миналия век. Но в селото рухнала и една сграда, построена само преди година. "Държавата трябва да контролира строителните стандарти и изпълнението и по селата", казва Тункай Шахин. Около него са се събрали и неколцина съседи. "Отсега нататък ще строим само по един етаж," обажда се един от тях. "Като нашите деди."

Автор: Гунар Кьоне