За собствеността върху сградата на Руската черква в София

Политици идват и си отиват, религиите оцеляват, актуалните „прогресивни сили” нерядко побеждават човешкия разум, коментариите отшумяват. С подчинено значение е дали са хибридни, пропагандно-агитационни идеологически, по лични убеждения, или пък за центове, юани или копейки...
Налице са и оценки, че реакцията на Н.Пр. г-жа Митрофанова бе дребнаво емоционална, но е доста трудно да се набележи адекватна реципрочна стъпка на експулсирането на предстоятеля на Руската православна църква в София. Двустранното политизиране на демарша стана неизбежно от самия му замисъл. Но нямайки поглед върху мотивите на ДАНС и върху външнополитическата компетентност и характер на „сглобката”, която, между нас казано дефинирам по-разширено като „дюкян на потури с разноцветни копчета”, ще се въздържа от коментар, стараейки се да бъда законопослушен гражданин. Т.е., поданик, който съблюдава решенията от дискрецията на дюкяна... (сглобката), главатарстващ над държавата ни. Независимо от интуицията ми. Не съм и в течение на договорките между Българската и Руската православни църкви (БПЦ и РПЦ). Не знам, например, дали предстоятелството на РПЦ е институционализирано в сградата на черквата/храма на бул. „Цар Освободител” 3 (бившия бул. „Руски”) в столицата ни. От там и употребата на двете думи – църква и черква, които литературно семантично не са пълни синоними.
Но в неиздадените си спомени открих следния текст, касаещ частта на преговорите в средата на 90-те години на м.в. относно правоприемството на Русия над имоти на екс-СССР в България:
„Любопитно беше съдържанието на протокол от 23 юли 1934 г., подписан в Истанбул (?) от упълномощени от правителствата на Царство България (Антонов, акт. бел.: тогава пълномощният ни министър = сега посланик в Анкара, Турция Антон Антонов) и на СССР: “Паметникът и манастирите на Шипка и в Ямбол, издигнати в чест на освобождението на България, ще бъдат предоставени на българската нация при условие, че ще бъдат администрирани от чисто българска организация, без да се предостъпват на лица или организации, принадлежащи на руската емиграция. Що се отнася до православния храм Св. Николай Чудотворец” в София (т.нар. Руска църква на бул.”Руски”), разположена в близост до сградата на бившата Имперска легация и считана за част от Легацията, тя ще остане на разположение на Дипломатическото представителство на СССР”. Без коментар до тук.
„Освен т.нар. “дипломатически” имоти, част от които нямат дипломатически имунитет, руските специалисти проучваха още 3 вида недвижимости: А) Руски царски имоти, придобити до 1917 г. като Руската черква. Безспорен имот, има крепостен акт от 1898 г. за собственост върху земята. Б) Собственост на руски емигранти, след 1917 г. Те създават Съюз на инвалидите и изграждат напр. Дома за възрастни хора с деменция в Княжево, домове за инвалиди, почивни станции – общо се твърди за 20-25 обекта. Този сложен юридически казус за собствеността се комплицира още повече след възникване на регистрирания като българска организация Съюз “Советский гражданин”, “сплотил” всички руски емигрантски организации”...
Но подтекстът е бил обектите да не бъдат ползвани за антисъветска пропаганда.
А както се говореше сред бившия дипломатически пролетариат: още не бяха изгрели звездите по външнополитическо аджамийство, присламчване и послушание Международно-Гаражната Надка, „географката” Желева, Къдравата Сю, Катрин Захрави, триморската ТодоркЯ, Клишето Жирафка....

Текстът е публикуван в ogniangarkov.blog.bg