Най-оплюваните български спортисти са и най-успелите

През лятото на 1990 г. едно обикновено българско момче кацна на летището в Барселона без да знае и думичка испански. След четири години то бе обявено за най-добрия футболист в Европа. Нещо непостигано дотогава, а и след това от друг българин.

„Критикуват ме хора, които никога не са пили по едно кафе с мен, не са били на маса с мен, не са ме виждали отблизо. Познават ме единствено от стадиона, от едни 100 на 80 метра“. Това заяви тези дни Христо Стоичков в интервю за българското издание на Esquire. „Винаги ме удря мисълта, че извън България ме тачат много повече. А когато се прибера, гнусната злоба моментално ме залива. Отдавна съм си тръгнал от тази държава пък тя, държавата, ми е дала нещо дотолкова, доколкото по времето на предишния строй все пак имаше някакъв ред, имаше дисциплина, страната си оформяше спортистите“.

Огорчението на златната ни топка от тукашните нрави не е от вчера. Всеки път след края на футболната му кариера, когато Христо се задържаше за малко повече у нас, се случваше едно и също. Всички се фокусираха върху действията му, отстрелваха го с безмилостни подигравки и той обиден тръгваше отново по света. Ще кажете, след като е опитал меда на славата, нормално е да усети и жилото. Сигурно е и така. Но от родно жило боли много повече.

Разбира се, пълна случайност е, че най-оплюваните български спортисти са и най-успелите. Освен Стоичков под отровен прицел от доста време са и наследниците му на спортния връх у нас Григор Димитров, Матей Казийски, Димитър Бербатов...Сега, в разгара на зимата, когато така и така полуубитият ни спорт е замрял съвсем, "тримата тенори" почти всекидневно са заклеймявани като родоотстъпници, безродници, надути лигльовци и пр. И тук не говорим за анонимните мнения из форумите на хилядите хейтъри, а и за подписани авторски статии на популярни имена в журналистиката. Защо е всичко? Защото всеки от тях, подвизаващи се в чужбина, по някаква своя причина е решил, че плановете му не съвпадат с тези на съответните национални отбори. Страшно прегрешение, достойно за съд по бързата процедура. Чудесна храна за трапезния патриотизъм между Видин и Резово. Какво толкова направиха тези момчета, та смутиха идилията на нашенеца. 

По същата логика би трябвало да обявим за невъзвращенци и предатели двата милиона българи, които си биха камшика от ограденото с КПП-та родно тресавище. Техните планове не съвпадаха с тези на самоопрашващата се политическа класа и си тръгнаха. Ами просто тези момчета успяха в това, с което се захванаха. Без източване на бюджетни средства, без „усвояване“ на еврофондове, без укриване на данъци и двойни счетоводства, без тайни сметки през девет планини в десета и политически протекции. Показаха ни, че до успеха може да се стига и по друг начин. Удобно забравеният от всички нормален и честен път с баналните за мнозина труд и лишения. И това нашенецът няма да им прости. Защото е свикнал да оправдава своето нищоправене с утвърденото разбиране, че всички успели са мошеници и мафиоти. Да оставим политиците. Защо намръщеният нашенец не вземе на прицел парадоксални ръководители в спорта като несменяемия чичо-волейбол Данчо Лазаров, бетонирания в БФС Борислав Михайлов или неподлежащия на класифициране въобще-изобщо-общественик и баскетболно вся и всьо Константин Папазов - Тити?! Или пък пишман алхимиците, които затриха българските щанги. Повечето българи научиха за момичето, което стана Спортист на годината у нас чак при награждаването му. А къде на шега, къде на сериозно, доскоро се обсъждаше възможността тази година да няма класация за най-добър български футболист. Футболисти – колкото искаш. Но за да има най-добър, хубаво е да има поне двама добри, та да има някакъв състезателен елемент.

Българският спорт днес дотолкова се е свил, че е заврян в една зала, с която се пъчим пред чужденците, че още сме в играта. Изчистили сме една от стаите, каним гости и се молим да не объркат вратата към хола, когато се връщат от тоалетната. Защото останалите стаи са пълни с разруха, носталгия и безнадеждност.