Симона Дянкова: Лаура беше готова да стисне зъби, но г-жа Раева ни събра и ни каза, че рискът е огромен

Симона Дянкова, капитан на ансамбъла ни по художествена гимнастика, който завоюва златото на олимпийските игри в Токио, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Усмивки озариха лицата на българите, благодарение на пет даровити момичета, превърнати в непобедим тим от треньора Весела Димитрова и от грандамата на художествената ни гимнастика Илиана Раева. Ансамбълът на практика слезе от сцената на върха, но не успя да прибави към олимпийското злато и титла от световното в Япония. Отборът бе възпрепятстван от участие заради сериозната травма на Лаура Траатс.

- Симона, здравей! Щастливи сме, че прие поканата ни за гостуване в предаването „Код Спорт“! Първо да те попитаме как си?
- Благодаря много за поканата. Добре съм, вече официално не съм гимнастичка и се чувствам добре.

- Имаше ли разочарование от факта, че ти и съотборничките ти не успяхте да участвате на световното първенство в Япония?
- Да, разбира се, че имаше леко разочарование, тъй като бяхме наистина много добре подготвени. Бяхме готови, отидохме, изкарахме една цяла тренировка. Хората видяха, че сме подготвени и в никакъв случай не сме се отказали след златния олимпийски медал. Но знаем, че това беше най-правилното решение, така че не съжаляваме. Горчивинаката, че не успяхме още един път да излезем на килима като отбор на голямо състезание, каквото беше световното първенство, я има, но е съвсем малка.

- А кога стана ясно, че пропускате шампионата на планетата?
- След първия тренировъчен ден, бяхме на две тренировки. Вечерта ни събраха в една от стаите и г-жа Раева ни каза, че ни спира, тъй като травмата на Лаура наистина много се беше обострила и рискът беше огромен. Мисля, че взеха най-правилното решение – да прекратим, да не поемаме този огромен риск, защото всъщност завършихме по най-добрия начин на олимпиадата и взехме най-големия медал, за който винаги сме мечтали, така че нямахме толкова какво да губим.

- А как реагира Лаура Траатс? Ти написа, че тя е била готова да се състезава, въпреки че е била контузена.
- Да, всички ние сме спортисти и знаем колко много ни коства да се подготвим и да отидем на състезание. Знаех, че тя ще стиска зъби до последно, докато не я спрат. Тя сама нямаше да се откаже, въпреки че знаеше колко голям е рискът. Но ѝ беше много гадно, защото вече беше търпяла тази болка, вече бяхме там и знаехме, че можем да се справим. Беше ѝ гадно, че не успяхме да вземем участие.

- Изненада ли ви реакцията на хората, когато се разбра, че пропускате шампионата на планетата? Много от тях ви окуражиха, просто вие сте любимките на България.
- Със сигурност не съм видяла всички коментари, но от тези, които видях, хората ни подкрепяха. Казваха ни, че ние вече сме златни момичета, че вече сме взели това, което искаме. И това състезание няма да е разочарование нито за тях, нито за нас, ако го пропуснем, за което им благодарим, защото това имахме нужда да чуем. Много искахме да участваме, това ни беше още една мечта – да станем световни шампионки. Но не беше драма, че спряхме, защото знаехме колко по-лоши неща можеха да станат, ако бяхме продължили. Това, че вече си бяхме сбъднали мечтата, ни помогна.

- Какво си казахте, когато си тръгнахте от страната, в която сбъднахте най-голямата мечта – спечелихте олимпийското злато? Трябва да споменем, че вие се готвехте да приключите кариерата си с още едно злато, точно от шампионата на планетата.
- Точно в Япония, да. Ами, щастливи сме. Удовлетворени сме от цялостната кариера, ще можем да направим един хубав бенефис. Когато си тръгвахме, си казахме, че всичко е имало смисъл. Всички неща, които сме изтърпели, всичко, през което сме минали не е било напразно, имало е някакъв смисъл и се радваме, че стигнахме до олимпиадата. Наистина имаше огромна вероятност тя въобще да не се проведе. Постоянно излизаха нови и нови новини, че олимпиадата може да не се състои поради създалата се ситуация с COVID-19. Това много ни натоварваше, аз лично не исках да чувам такива новини, защото ми влияеха много зле. Когато някой ми кажеше, че не се знае дали ще има олимпиада, отговарях: „Не, моля ви се, ще има олимпиада със сигурност.“ Когато отидохме там, аз им написах нещо, което завърши с „това е нашата олимпиада“ и фактът, че вече сме там е една малка победа. А и завърши по най-добрия начин, така че бяхме много щастливи.

- Какво означава да си капитан на ансамбъла ни по художествена гимнастика? Какво се крие зад това признание?
- Това беше голямо признание от моите съотборнички да ме изберат. Показаха, че ми вярват и ме следваха през всичките пет години. Но си е наистина огромна отговорност. Чувствам се отговорна за всичко, което става в отбора. Освен привилегия, си е и отговорност.

- Ти ли си главният преговарящ, когато има някакви въпроси с г-жа Раева и с треньорския щаб?
- Да, общо взето аз съм парламентьорът, който отправя нещата.

- Можеш ли да определиш всяка една от твоите съотборнички?
- По големина ще започна. За Лаура мога да кажа, че е един много добър и отговорен човек, който винаги има план. Сигурна съм, че ако продължава по този начин, а тя ще продължава да е толкова отговорна и отдадена на всичко, което прави, няма начин да не успее. Стефи е един много чист човек, който се уповава на своята вяра и мисля, че това много ѝ помага в живота. Не почнах по големина, тя е най-малката в нашия отбор, която влезе като резерва, но наистина спаси отбора и се справи много добре. Мадлен е може би най-трудният характер от нашия отбор. Тя е бунтар, често ми се е налагало да разговарям с нея, да оправям нещата между нея и нашата треньорка, но е един човек, на който наистина можеш много да разчиташ и е готов на всичко за приятелите си. Остана Ерчето, тя влезе последна в нашия отбор. Също спаси отбора поради контузията на Ели, тя се вписа много бързо и много добре. Много е сладка и миличка.

- Отново си заедно с момичетата в залата по художествена гимнастика – за какво се подготвяте? Спомена за бенефис – кога ще бъде той?
- Да, в момента се подготвяме за бенефиса и същевременно за един спектакъл в Испания. На 20 ноември ни чакат всички наши испански фенове. Бенефисът ще е на 16 декември в зала „Арена Армеец“. Предстои наистина един грандиозен спектакъл.

- Какво чувстваш, когато виждаш любовта на хората навсякъде в нашата страна?
- Нашият отбор наистина се радва на доста голяма любов. Още от самото начало получихме едно признание от всички зрители и фенове на художествената гимнастика. Това винаги много ни е помагало, тъй като когато не сме успявали, не сме имали нищо друго, освен подкрепа от тяхна страна. Винаги са ни казвали, че сме най-добрите, че следващият път ще успеем. И най-вече, че ще успеем тогава, когато най-много искаме, както и стана. Искам да благодаря на всички хора, които бяха до нас през тези пет години и постоянно ни подкрепяха.

- Сега ще те върна в началото на кариерата ти. Малката Симона е част от варненския клуб „Чар“, а първият ти треньор е легендата Мария Чиприянова. Кой е най-яркият ти спомен?
- Помня, когато мама ме заведе в залата при г-жа Чиприянова, бях на шест годинки. Помня доста неща. Най-ярък спомен ми се очертава, когато всички учехме едно изхвърляне и ловене на топката с краката. На всички им се получаваше, а на мен – не. Нито веднъж не хванах. Бях като машинка – хвърлям и изтървавам. Така и не хванах топката този ден, но в последствие ми се получи.

- Каква е заслугата на личната ти треньорка Филипа Филипова да станеш звезда в художествената гимнастика?
- Тя има една от най-големите заслуги за моите успехи, тъй като тя видя нещо в мен, когато бях малка. Взе ме от г-жа Чиприянова, започна да ме тренира и до последно беше с мен през моя път, който не беше никак лек. Доста пъти пробвах да вляза в националния отбор неуспешно. Тя винаги беше до мен, докато накрая вече влязох в националния отбор и продължих да се боря за мястото си в него. Когато имах трудности, тя винаги беше до мен и ми помагаше много.

- Какво е тя за теб – повече треньор или повече приятел?
- Когато тренирах във Варна при нея, си беше повече треньор, тъй като всеки ден ми беше треньор. Но след това, когато се отделих и дойдох в София, мога да кажа, че тя е един много добър мой приятел.

- Започваш като индивидуална състезателка, а в последствие си част от ансамбъла – кое наложи тази промяна?
- Да, бях повикана да бъда резерва на предишния отбор – момичетата, които завоюваха бронзов медал в Рио. Но доста преди тази олимпиада, аз се върнах отново да тренирам индивидуално и вече мислех за следващия цикъл как аз евентуално ще се състезавам индивидуално. Но се получи така, че дойде време за теста за новия отбори и се явих на него. Още не знаех какво ще правя – индивидуално или ансамбъл. Помня как един ден г-жа Раева дойде в залата и ме пита: „Симона, ти ансамбъл или индивидуално, какво ще правиш?“ Тогава явно вече съм била взела решението, защото казах, че оставам в ансамбъла. В момента, в който ни събраха, с всички тези момичета и с г-жа Весела Димитрова, аз усетих нещо по-специално във въздуха и реших, че това е моето място. Там ми харесваше и взех правилното решение.

- Какви трудности трябваше да преодолееш през тези 20 години в залата?
- Може би всеки спортист казва, че е преодолял много трудности. Аз от самото начало никога не съм била от гимнастичките, на които всичко им се получава лесно и вратите им са широко отворени. За всичко, което съм искала да постигна, съм минавала през много трудности. Самият факт, че на 26 години завършвам спортната си кариера, а моите колежки са с по седем години по-малки, означава че при мен нещата са станали малко по-трудно, малко повече време ми е отнело. Но мисля, че всяко едно нещо ме е научило на много други неща и са ме подготвили за това, което ме очаква. Аз съм изчакала тези момичета, защото наистина съм сигурна, че точно с тях е трябвало да отидем на тази олимпиада, за да се получи тази магия и да вземем златния медал.

- Симона, кажи какво остава скрито за хората, които виждат само едни усмихнати момичета, които излизат да изпълнят поредното съчетание?
- За хората винаги остава скрит трудът, който ние всекидневно полагаме в залата. Тренировките не са ни от любимата част, разбира се. Това са ежедневни тренировки, в които ние правим абсолютно едно и също, едно и също. На всеки му писва, но когато имаш цел и знаеш какво трябва да правиш, за да ти се получи, това някак си те държи, както и вярата, че ще успееш.

- Кое най-много ти тежеше през този период? Имаше ли моменти, когато си била на крачка от оттегляне от художествената гимнастика?
- Аз съм такъв човек, че когато кажа, че ще се откажа, няма да са просто празни приказки, а наистина ще се откажа. Така че никога не съм била толкова крайна. Да, имало е моменти, в които всеки от афект хвърля всичко и казва „не мога повече“. Но не съм задълбавала много в такива моменти и наистина да мисля за отказване. От момента, в който се събрахме петте, винаги много сме си помагали една на друга и ни е било по-лесно, така че не е имало неща, които да ми тежат.

- Тежки контузии имала ли си?
- Ето, вече приключих със спорта и мога спокойно да кажа, че през всичките тези години не съм страдала от тежки контузии, за което съм много благодарна.

- Защо обичаш да казваш, че човек трябва да вярва в това, което прави?
- Защото това му дава смисъл да продължава и всекидневно да се труди за това, което иска да получи. Ако нямаш вяра, ти ще си абсолютно немотивиран. На нас ни се струпаха доста неща, които ни накараха да се разколебаем. Дори преди олимпиадата имахме състезание – европейското първенство във Варна, на което допуснахме много големи грешки. Беше много малко преди олимпиадата, което ни разклати. Но трябваше единствено да вярваме, че когато дойде моментът да излезем на олимпиадата, тогава нещата ще се получат.

- Твърде често говорим за тази олимпиада и за най-големия ви успех. Това е върхът, разбира се, за теб и момичетата от ансамбъла, но кога осъзна точно какво сте постигнали?
- Със сигурност не беше, когато се случи, защото тогава според мен никой не знаеше какво се случва. Крещяхме само: „Стана! Получи се! Първи сме! Не можем да повярваме!“ Но не мисля, че някой е осъзнавал колко исторически е този медал, тъй като наистина е първият за художествената гимнастика на България. А и може би още не сме осъзнали напълно.

- Изненада ли те реакцията на руския отбор?
- В интерес на истината до една степен, да, тъй като не очаквах толкова дълго след като вече е минало състезанието да продължат тези коментари от тяхна страна. Но всеки знае, че Русия се готвеше за олимпийски шампионки. Нормално е да има недоволство в тях и да търсят по някакъв начин да омаловажат нашия труд и нашия успех.

- Кое беше най-трудно на тази олимпиада за теб?
- Най-трудно беше да преодолееш всички емоции, които бушуват в теб, да излезеш на килима и да си абсолютно хладнокръвен, спокоен и концентриран, за да направиш това, което трябва.

- Как се постига всичко това, за което говориш?
- Всичко това се постига всеки ден в залата като тренираме всякакви ситуации. Г-жа Димитрова се е погрижила да не сме много спокойни, да имаме постоянно напрежение, за да можем когато отидем и наистина напрежението е огромно, да се справим.

- Как реагираш на неправилните съдийски решения, защото вашият спорт е много субективен? Когато един човек тренира, тренира и накрая не получава адекватна оценка, това просто го убива…
- По принцип не коментирам съдийството, тъй като това не е наша работа. Ние трябва да направим това, което се иска от нас, но е доста неприятно, когато знаеш, че си по-добър, а и хората го виждат, но не си оценен. Не е много приятно, да.

- На закриването на игрите носеше знамето на България – какво е усещането?
- Голяма чест е за мен. Това си го бях пожелала още преди пет години, когато приключи предишният отбор и Михаела Маевска носеше знамето. Не знам как стана, защото си представях точно така финала на олимпийските игри – със златен медал и как ще нося знамето. В интерес на истината всички други спортисти си бяха тръгнали, така че може би улесниха избора, но все пак се получи и бях много щастлива. Това, че носих знамето, наистина беше голяма чест. Спектакълът за закриването беше грандиозен.

- Изненада ли те посрещането в България? Очаквахте ли да има толкова много хора, толкова много радост и любов към вас?
- Със сигурност не очаквахме толкова много хора. Не очаквахме да се случи навън, винаги посрещанията са били вътре на летището, но сега може би заради мерките това се случи навън. Имаше наистина страшно много хора, много подаръци, плакати от всички деца, много се бяха постарали. Виждах как ни се възхищават, което много ни радва, защото те са следващите. Радвам се, че ние сме добър пример за малките деца.

- Къде е златният олимпийски медал?
- Вкъщи. Направила съм му специално местенце с разни предмети, които ми напомнят за олимпиадата.

- Очертава се една незабравима година за теб. Получи предложение за брак от твоя приятел Никола Яначков – подходящо място ли бе избрал и успя ли да те изненада?
- Със сигурност мястото беше подходящо. Аз много харесвам Италия, наистина почивката ни мина много добре. Беше много интензивно, не мога да я нарека почивка, тъй като ние не се спряхме. Въобще не съм мислила, че той може сега да реши да ми предложи, така че наистина беше голяма изненада.

- Класиката се завръща – футболист взима за жена състезателка по художествена гимнастика. Асоциацията е ясна – Наско Сираков и Илиана Раева.
- Ами, той отдавна вече не е футболист, но това, че е бил в големия спорт, мисля, че и на мен много ми помогна, тъй като много ме разбираше през всички тези години, в които тренирах. Беше до мен и като спортист ме разбираше и ми помагаше.

- Как се запазва една такава връзка, когато ти си по 10-12 часа в залата, непрекъснато на лагери?
- Точно това, че той знаеше за какво става въпрос. Знаеше каква е моята цел и мечта, подкрепяше ме на 100% и ме разбираше.

- Какъв човек е Илиана Раева?
- За Илиана Раева могат да се пишат книги. Тя е наистина един много интересен човек. Хем е отговорен човек, от когото наистина можеш да научиш много, същевременно е много забавна и може да се смееш до сълзи. Човек, който умее много добре да мотивира.

- Какво би взела от нейния характер?
- Бих взела нейните лидерски качества. Тя е човек, който наистина умее да води, да мотивира и да дава най-доброто от себе си, за да върви напред всичко, с което се захване.

- Симона, без какво не можеш? Със сигурност не е художествената гимнастика…
- Не мога без хората, които обичам. Мисля, че всички ние не можем без това.

- Кой първи ти честити златния медал в Токио?
- Тъй като в залата нямах интернет, в момента, в който се прибрах в олимпийското село, започнах да звъня наред. Не помня на кого звъннах първо, но се обадих на майка ми, на сестра ми, на приятеля ми и на личната ми треньорка, както и на други приятели. Всички разговори започваха първо с медала, след което се показвах.

- Майка ти има ли нерви да гледа твоите съчетания?
- О, не. Беше се събрала с моята лична треньорка Филипа Филипова в нас и са гледали квалификациите, но финалите тя не ги е гледала, била е в другата стая.

- Какво е за теб Варна и „Спортпалас“?
- Аз ги разграничавам двете неща. „Спортпалас“ е едно място, на което мина много голяма част от нашата подготовка. Мисля, че всеки един лагер там ни беше много полезен, тъй като всеки път, когато се връщахме в София след лагер на „Спортпалас“, бяхме много напреднали. Едно място, което свързвам със страшно много неща – и позитивни, и не дотам позитивни емоции. Но Варна е моят роден град, който много обичам и всеки път се връщам с огромно желание там. Винаги много ми харесва.

- Загуби ли българският театър, че не можа да сбъднеш детската си мечта да станеш актриса?
- Не мога да кажа дали ще съм добра актриса. Със сигурност имам някакви актьорски заложби, съдейки по хората. Всички ми казват: „Ти трябваше да станеш актриса!“ Може и въобще да не ставам за това, но със сигурност бих пробвала, защото ми е много интересно.

- Мислила ли си с какво ще се занимаваш след края на кариерата ти? Вече виждам, че може да запишеш НАТФИЗ, но нещо друго мислила ли си?
- Не знам.

- Труден избор ли е, защото досега твоето ежедневие е било ясно, но оттук нататък всичко се променя коренно?
- Да, и ако си решил в друга посока, всичко е ново. Ще е доста трудно. Засега няма да тръгвам веднага да ставам треньорка, може би това ще се случи по-нататък евентуално. Не мога да кажа, защото наистина за мен е твърде рано, но времето ще покаже. Аз съм човек, който не може да стои вкъщи на едно място, постоянно трябва да прави нещо, така че мисля, че бързо ще се преориентирам.

- Нещо за финал на нашия разговор?
- Благодаря много!