Как се е образувал най-големият диамант?

През 1905 година надзирателят в южноафриканската диамантена мина "Премиър майн" Фредерик Уелс намира необикновен диамант. Нешлифован, този диамант тежал цели 3 106 карата. С други думи - близо 600 грама. Първоначално Уелс помислил, че миньорите са си направили някаква шега и са заровили голямо парче стъкло, пише The Washington Post.

Диамантът обаче бил истински. Собственикът на мината, сър Томас Кулинан го нарекъл на себе си - "Кулинан". След това го пратил в Лондон, застраховайки го за сума, равняваща се на 1.25 млн. щатски долара.

По-късно диамантът бил поднесен като подарък за рождения ден на британския монарх - крал Едуард VII, от правителството на южноафриканската колония. По негово нареждане бижутерите разделили скъпоценния камък на девет по-малки.

"Кулинан" бил изключителен диамант заради размерите си. Подобни въглеродни кристали са много редки - почти всички намерени са не по-големи и по-тежки от инкрустираните, които хората виждат по пръстени, например.

За геохимици като Евън Смит от Американския гемологичен институт в Ню Йорк скъпоценните камъни са нещо повече от голяма парична стойност и блясък. Материалът и неговите несъвършенства са ценни. Диамантите са втвърдени капсули, съдържащи химическа информация за вещества, вкопани на стотици километри под земята.

Заедно със свои колеги от научни институти в САЩ, Италия и Южна Африка, Смит публикува изследванията си от подобни камъни в журнала "Наука".

Типичният диамант се формира на около 160 километра под земята, когато натискът кара джобове от въглеродни атоми да се превръщат в ценни кристали. Гигантски диаманти, подобни на "Кулинан", обаче, се раждат в басейни от течен метал, които са още по-надълбоко.

За химичния анализ учените използват шепа изрезки от най-големите диаманти (диаманти от тип II) - остатъците от скъпоценните камъни при тяхното шлифоване. Такива диаманти, какъвто е и "Кулинан", почни нямат азот в състава си и са с неправилна форма.

Те са почти съвършени, но не напълно. Изследвайки остатъците, учените намират бучки, чието съдържание са различни полутечни метали - желязо и никел, както съединения от сяра, въглерод и въглерод. Изследователите се натъкват и на тънък слой метан. Събирайки всички следи накуп, учените стигат до заключението, че в земната мантия, на дълбочина между 380 и 740 километра, има течни метални джобове.

След като диамантите се кристализират от течния метал, те излизат на повърхността на Земята в резултат на взривните процеси, съпътстващи формирането на кимбърлитовите тръби, 20-ина % от които съдържат диаманти. На места скоростта на движение на тези кимбърлитови тръби достига близо 50 км/ч. Охлаждането е бързо, което предотвратява превръщането на въглеродните атоми в графит.

Изследователите продължават да проучват произхода на диаманти на милиарди години, за да разберат не само какво се крие в недрата на планетата, но и да разберат древната история на Земята.