Ранени, изтощени, с оръжия "от музея": те ще се борят за Донбас до последно

Те пътуват с линейката на частна организация през Донбас - ранените украински войници трябва да бъдат преместени от една болница в друга. "Бяхме на най-предната линия - само на 100-200 метра от врага. Там копаехме окопи. Без комуникация, без командир, без храна и вода", разказва единият от тях. Прекарали са два дни в тези условия. В шест сутринта попаднали под артилерийски обстрел. "Решихме да се изтеглим - на позиция, където вече имаше и други наши другари. Но и там след 15 минути ни нападнаха с артилерия и ракети", обяснява мъжът.

От ударната вълна при експлозията той получил мозъчна травма. Заедно с друг войник евакуирали един от ранените. На три пъти ги обстрелвали и те залягали. "Когато чуеш свистенето над главата си, имаш четири секунди да залегнеш. Ако не успееш, може да бъдеш ударен от шрапнел."

"След експлозията първоначално оглушах"

"Постоянният руски артилерийски обстрел може да те довърши", разказват мъжете. Те са около 30-годишни, само един от тях е значително по-възрастен. И той има мозъчна травма. "Докато бях в окопа, избухна мина. След експлозията първоначално оглушах и се почувствах като във вакуум. Затова все се хващам за ухото, като че ли мога да го отворя и така да чувам по-добре."

Мината избухнала точно до окопа. Добре, че окопът не е бил напълно отворен и войниците успели да се укрият от шрапнелите. "Ако ударът беше само с метър по-близо, сега нямаше да можем да разговаряме." Войникът казва, че освен това сега има нужда от нови очила, смеейки се горчиво. Друг е с превързан пръст - разтоварвал варели с гориво, един от които се търкулнал и отнесъл част от пръста му. "Надявам се, че няма да се наложи ампутация", казва той.

Ранените разказват, че са претърпели големи човешки загуби, но без по-добро оръжие няма да се промени нищо. "Разполагаме със съветски оръжия като от музей - картечници "Максим", които са от 1941 година. Могат да бъдат видени само в музеите или във филми като "Сватба в Малиновка" - филм за Втората световна война. На нас ни се налага да използваме такова оръжие, а то отдавна е трябвало да бъде снето от въоръжение."

Те се нуждаят от повече и по-добра артилерия като гаубици с най-малко 40 километра обсег, от системи за противовъздушна отбрана, от ракети, минохвъргачки, уреди за нощно виждане. "Имаме нужда от повече оръжие. Имаме нужда от артилерия, танкове и ракети", казват украинските войници. "Колкото повече се бавят оръжията, толкова повече ще стават жертвите."

"Превърнали са се в зомбита": Русия е само обект на презрение

Мъжете недоволстват и от развитието на събитията на фронта: завземането на Мариупол и на областта около Херсон - "украинската страна не трябваше да допуска това", казва единият от тях.

По отношение на Русия те изпитват единствено презрение. "Страната е богата, но що се отнася до душите им - те са много бедни. Липсва им каквато и да било човечност. Сега са се превърнали в поколение зомбита. След разпада на Съветския съюз бяха подложени на промиване на мозъците, което продължи 30 години и днешните 30-годишни до един са зомбита", смята един от войниците. "Руснаците оказват и психологически натиск: в продължение на цяла седмица ни пускаха траурна музика по високоговорители. През цялата нощ, а това е много натоварващо за психиката."

"Не се страхувам да умра, страхувам се да не стана инвалид"

В невоенно време тези хора са строители, полицаи, електротехници, оксиженисти. Живеят със семействата си край Киев или Чернигов. Но сега техен постоянен спътник е смъртта. "Не се страхувам да умра, но се страхувам да не стана инвалид. Ако нещо те удари - умираш. Но да останеш инвалид за жял живот ми се вижда много страшно. За теб, за семейството ти ще е трудно." Останалите кимат.

"Много е тежко да видиш, че другарят ти, с когото сте били заедно, с когото сте се хранили заедно, сега лежи някъде в окопа и семейството му не може да стигне до неговия гроб - децата му не могат да видят баща си. Много е трудно да приемеш, че в момента на смъртта ти семейството ти не може да бъде наблизо."

Но те са поели своя риск: "Защото ако ние не го направим, никой няма да ни защити."

Автор: Андреа Беер