4 октомври 1993 г. Елцин "разстрелва" руския парламент в Москва

Събитията през 1993 г. в Москва бяха апогеят на кризата в руската политика, които продължаваха през първите години след разпадането на Съветския съюз, припомня "Бългериан таймс".

Победата над пучистите от ГКЧП през август 1991 г. и разпадането на Съветския съюз превръщат Елцин в най-популярния политик в Русия. На първо място му вярва младежта, която таи надежда за достоен живот.

Но на 1 януари 1992 г. в резултат шоковите реформи на правителството на Егор Гайдар цените на стоките тръгват нагоре и изяждат спестяванията на руснаците; въведен е 28-процентен данък добавена стойност. Предприятията престават да плащат заплати. Появилият се отникъде Анатолий Чубайс заформя приватизацията на държавните предприятия, а на всеки жител на страната дават ваучер за правото на собственост на общодържавното имущество. Но това са само хартийки, които повечето хора с радост сменят срещу пари и така се раждат първите олигарси.

В края на юли 1993 г. Централната банка иззема съветските банкноти и в страната нахлува паричен поток от други страни от СНГ; инфлацията тръгва нагоре. В страната се връща почти забравената нищета.

Борис Елцин и неговите министри се опитват да провеждат демократични реформи за установяване на пазарна икономика, но парламентът – Върховният Съвет и Конгресът на народните депутати, които се състоят основно от комунисти, блокират всичките му инициативи, разполагайки със съответните пълномощия. Те открито застават срещу икономическата политика на Елцин и правителството на Виктор Черномирдин. Депутатите поддържа председателят на парламента Руслан Хасбулатов и повечето привърженици на Елцин, които го призовават да си подаде оставката. Това принуждава президента да тръгне в атака.

За да излезе от това положение на двувластие, Елцин подготвя указ за предаването на пълномощията на парламента на президента на Русия, за отмяна на конституцията и разпускане на парламента. Указът получава номер 1400. Администрацията на президента не вижда друг изход от ситуацията, освен с радикални мерки. След три дни депутатите наричат случилото се държавен преврат и отстраняват Елцин от власт. Елцин пък ги лишава от депутатски мандати.

Първите сблъсъци

Прочутият указ номер 1400 на Елцин прозвучава в телевизионния ефир на 21 септември. На следващия ден Върховният съвет в противовес на президента назначава на неговото място вицепрезидента Александър Руцкой, който веднага отменя указ 1400 и утвърждава други решения на парламента, включително признава действията на Елцин за незаконни.

След два дни Елцин, който продължава да работи на поста президент, подписва закон за предсрочни избори. Тогава започват първите сблъсъци в столицата: атакувано е командването на обединените армии на СНГ – Съдружеството на независимите държави, в Москва.

На следващия ден сблъсъците на привържениците и противниците на Елцин придобиват мащабен характер, а Върховният съвет започва да превръща Белия дом в крепост, с барикади и вкарване на оръжие, готвейки се за отбраната му. Ултиматумът на министерството на отбраната с искане опозиционерите на Елцин да се предадат остава без отговор.

Положението на парламентаристите се усложнява от факта, че в ръцете на президента е целият силов блок, включително КГБ, министерството на вътрешните работи, министерството на отбраната и всичките СМИ. Умело е разиграна и картата с националността на Хасбулатов. На милицията и военните се внушава, че той мечтае окончателно да развали страната и да върне сталинските лагери. Естествено, силовите структури напълно осъзнато вземат страната на „по-руския Елцин“.

Щурмът на Останкино. Кулминацията на конфликта

В първите дни на октомври ситуацията се нажежава. Опитите за постигане на компромис, предприети със съдействието на Руската православна църква в лицето на Алексей Втори, не дават резултат заради внезапния отказ на Върховния съвет от направените по времето на преговорите изявления.

Пикът на конфликта започва на 3 октомври. В този ден Руцкой открито призовава привържениците, събрали се около Белия дом, да щурмуват московското кметство и Останкино, с цел да получат контрол над федералния ефир. Митингът край телевизионния център след няколко часа прераства в атака; въоръжени с автомати привърженици на Върховния съвет нахлуват в сградата му с помощта на товарен автомобил.

В 19,30 часа е завзето Останкино, а телевизионното излъчване е напълно прекратено. След 10-15 минути протестиращите започват да разстрелват обкръжилите телевизионния център бойци от дивизията „Дзержински“.

Но нападателите не успяват да се изкачат на горните етажи, тъй като препречват пътя им специални части, които охраняват сградата. В резултат от щурма, който наричат преломен момент в „Черния октомври“, загиват над 46 души, а Елцин разбира, че е невъзможен компромис с Върховния съвет.

В 16 часа Елцин обявява извънредно положение в Москва и подписва чудовищния указ номер 1575, който напълно освобождава армията от криминална отговорност за убийство на протестиращи. Фактически това е заповед за безпощадна касапница.

В това време привържениците на парламента под ръководството на Руцкой без сериозна съпротива завземат кметството.

Обстрелът на Белия дом. Равносметката

На 4 октомври президентът Елцин взема решение да щурмува Белия дом, където са се окупирали лидерите на пуча с въоръжените им привърженици. След съответната заповед на министъра на отбраната Грачов Белия дом е обкръжен от бойци от Таманската и Кантемировската дивизия, Тулската дивизия на ВДВ, 119-и полк ВДВ, дивизията „Дзержински“ на министерството на вътрешните работи и Смоленския ОМОН; започва обстрел на парламента. БТР-и разстрелват барикадите от големокалибрен картечници. Таманската дивизия изстрелва срещу Белия дом 12 снаряда. По времето на щурма на сградата бойците погрешно откриват огън един срещу друг. Загиват девет войници и милиционери, изгарят шест БТР-а.

Такава безпределна жестокост никой не очаква и Руцкой дава заповед привържениците на парламента да се предадат. Първите предали се протестиращи излизат от Белия дом, но след това обстрелът на сградата се подновява.

Протестиращите скоро напускат сградата. Около шест часа вечерта оттам излизат Руцкой, Хасбулатов и генерал Алберт Макашов, които веднага са арестувани. Елцин празнува победата, която му позволява безкомпромисно да провежда политиката си.

Стрелбите в отделни райони на Москва продължават почти цялата нощ на 4 срещу 5 октомври.

Според различни данни жертви на събитията в „Черния октомври“ са около 158 души – 130 цивилни и 28 военнослужещи.

Единна оценка за тези събития в Русия и досега не е направена. Едни експерти твърдят, че решенията на Елцин били излишно твърди и били нужни само за засилване на властта му; обвиняват го също в скриване на жертвите и изфабрикуване на поводи за разстрела на Белия дом; други смятат, че жестокостта е допустима за решаването на проблемите за по-нататъшното развитие на Русия, различно от това на Съветския съюз.

Елцин успява да наложи своята воля

и насрочва референдум за нова конституция, която в крайна сметка не само укрепва, но и разширява неговата власт. Така в Русия се ражда една система на управление, която почти изцяло концентрира правомощията в ръцете на президента. Система, от която се възползва и днешният шеф на Кремъл - Владимир Путин, обобщи "Дойче веле".

Още в онези години възниква въпросът как да бъдат окачествени действията на Елцин - като убийство на руската демокрация или като едно неизбежно зло. „Това беше конфликт между два конституционни органа, като и двата бяха легитимирани чрез избори. След като противниците на Елцин прибегнаха до въоръжена съпротива, използването на насилие от страна на държавната власт изглежда напълно обяснимо“, казва Ханс-Хенинг Шрьодер, бивш експерт за Русия към берлинската фондация „Наука и политика“. Според него руският модел на "направляваната демокрация" се ражда на 12 декември 1993 - деня, в който се провежда референдумът за новата конституция на Русия. "Елцин искаше конституция, която да направи президента недосегаем. При това имаше шанс да се приеме конституция, която да засили правомощията на парламента, но този шанс остана неизползван", добавя експертът.

Позицията на Запада

През 1993 Западът застава на страната на Елцин. „По онова време ние на Запад бяхме силно загрижени заради възхода на една червено-кафява коалиция от различни консервативни сили, която имаше и известна националистическа окраска“, казва Ендрю Ууд, бивш посланик на Великобритания в Русия. Именно поради тази причина, добавя Ууд, Западът разглежда Елцин като по-добрата алтернатива.

Но дали Западът не допуска грешка, отнасяйки се толкова безкритично към Елцин? „От днешна гледна точка бих казал - да. Но трябва да имаме предвид, че по онова време в Русия нямаше истински парламент“, посочва Ууд.

Сходно мнение застъпва и германският експерт Ханс-Хенинг Шрьодер: „По онова време Западът имаше много безкритично отношение към целия този процес. Позицията беше, че Елцин защитава демокрацията. И затова всичко, което е добре за Елцин, в крайна сметка е добре и за демокрацията. Само че неговите действия нанесоха вреди на демокрацията и подкопаха имиджа на демократите като реформатори“, заключава експертът.