Бал в Рая

На 19 януари  2016 италианският режисьор Еторе Скола почина на 84 г. Той е автор на около 40 филма, но в първия миг, след като научих за смъртта му, два от тях незабавно изникнаха в съзнанието ми – „Обичахме се толкова много” и „Балът”.  Човешката памет е поразителен сбор от чекмеджета, които широко се отварят и от тях веднага изскачат спомените. Бързо се озовах в древното лято на 1975, в някогашното софийско кино „Петър Берон”, пред екрана, на който започна „Обичахме се толкова много”. Този филм беше спечелил първата награда на Московския кинофестивал, което тогава ми се стори подозрително, но обичах италианското кино , и ето ме, вперил поглед напред.
Това написа в профила си във Фейсбук Огнян Дъскарев.
Историята е за трима приятели, участници в съпротивата против Мусолини, които годините разделят непоправимо. Скола внушава, че хора, които са рискували живота си заедно, навеки ще останат свързани, което е напълно вярно. Но не и тук. Тримата, в изпълнението на незабравимите Виторио Гасман, Нино Манфреди и Стефания Сандрели, поемат по различни пътища след войната.
Гасман, големият майстор на компромисите, лесно забравя за левите идеи, заради богата кариера на адвокат, женен за дъщерята на десен индустриалец, бивш фашист. Другите са останали верни на левицата, но са изпълнени с горчивина и гняв, заради житейските си провали. След много години раздяла приятелите се срещат случайно. В едно от задръстванията на Рим, Гасман слиза от колата си, отегчен, Манфреди и Сандрели го виждат да ходи сред колите и решават, че е станал просяк, скачат на врата му радостно и му предлагат пари! Тази великолепна молиеровска сцена е  комична, но предизвиква  и смях през сълзи.
Следва срещата им, на която Гасман крие, че е богат и неуспешно се преструва на поддръжник на левицата. Другите, обаче, скоро разбират истината, избухва ожесточен спор и физически сблъсък. Бившите приятели отново се разделят, този път завинаги. Етола Скола, който беше член на италианската компартия, разказва за трима души, пречупени, без вяра, с прекършени и разрушени съдби, въпреки светлите леви идеи. Спомням си, че се учудих как изобщо този толкова хубав филм е получил първа награда от Кремъл.
Но брилянтът на Скола за мен е „Балът”. Гледах го 2-3  пъти и отново бих го гледал. Филмът разказва за 50 години от историята на Франция през миналия век, без нито едно изречение и дума -  само с танци и музика.
Половината от френския век започва в тъмен парижки салон за танци с драматичното влизане на няколко мъже и жени във вечерни облекла. С музика и танци /само!/ режисьорът разказва за скандала „Стависки”, идването на власт на лявото правителство на Леон Блум, Мистингет, Жозефин Бейкър и Леон Доде, началото на войната, Виши, съпротивата, американците, които заедно със свободата дават на Париж джаза, шоколада и копринените чорапи, Алжирската война, майските събития от 68-ма, рокендролът, който прогонва самбата тангото и румбата,  дори пускането на вода на френската гордост - океанският лайнер „Нормандия”.
Междувременно, главните герои се запознават, влюбват, разделят се, срещат се с други, работят и плачат, умират – ТАНЦУВАТ в това, което се нарича живот. И всичко това, разказано силно и картинно, но безмълвно, само с недействително красиви и мечтателни танци!
Именно с тези два филма ще запомня големия Еторе Скола.
„Балът” е абсолютно необикновен филм, не съм гледал друг такъв и не знам дали има. Затова мисля, че ако сега Еторе Скола е на Небето и има бал, той със сигурност е там, щастлив и усмихнат под кристалните полюлеи, сред вихрените бляскави двойки.  
На бал в Рая.