За падането на Константинопол и любовта

На 29 май, вторник, 1453 г. турските армии, начело с Мехмед II Завоевателя превземат Константинопол. Но Византия вече била изоставена от християнските страни, затова лесно била унищожена, като има и много други причини. Според Стивън Рънсимън, английски историк и дипломат, включително и в България през 30-те, автор на отличната книга "Падането на Константинопол", турците влезли призори в града през малката Kerko Porta. Последният император Константин XI Палеолог се сражава до края с мюсюлманите заедно приятелите си Франциско де Толедо, Теофил Палеолог и Йоан Далмата. Редом с тях се бие Джовани Джустиниани, капитан от Генуа, начело на 700 души. Капитанът е ранен, и изнесен от сражението, което се оказва фатален удар за защитниците на Константинопол. Когато вижда, че всичко е загубено, императорът захвърля знаците на властта и изчезва завинаги в кървавия хаос. Съдбата му е неизвестна.

Турците влизат във великия град и незабавно започват да избиват всичко, което се движи и да ограбват всичко ценно. Ориана Фалачи пише в "Силата на разума", че само през първите няколко часа еничарите изнасили и убили около 4 хил. монахини. Междувременно в „Света София” се събрала огромна тълпа, за да търси убежище. Последният патриарх Теодосий отслужил последната литургия и високо казал: "Не се страхувайте братя и сестри! Ще умрем за нашия Исус Христос! Ще умрем за нашия император Константин, за нашия град!"

Турците нахлули в църквата и избили всички, включително и децата.

Венецианецът Николо Барборо, свидетел на събитията пише в дневника си: „...Кръвта се стичаше като дъждовна вода след внезапна буря, а труповете на християните бяха изхвърляни в Проливите и се носеха към морето като пъпеши по канал.”

Преди години по екраните беше показана турска суперпродукция, в която безсрамно се фалшифицира обсадата и падането на Константинопол.

Убийствата, палежите и грабежите продължават най-малко няколко дни. На 2 юни 1453 султанът силно се развълнувал от ужасната гледка и с очи, пълни със сълзи извикал: „Какво сторихме с великия град!”. Не знам дали това е вярно, струва ми се, че е ислямска легенда.

Но друго искам да кажа: в 1952 забравеният днес финландски писател Мика Валтари публикува великолепната книга „Черният ангел”. Валтари, автор на много исторически и криминални книги, цял живот изпитвал огромен интерес към Византия и падането на Константинопол. В 1950 отива във Венеция, за да прочете дневника на Николо Барборо, проучва византийски източници и създава историята за Йоан Ангел /Johannes Angelos/. Той е 40-годишен странник с тъмно минало, който пристига от Западна Европа, за да се сражава против мюсюлманите в Константинопол. Йоан Ангел попада в бурята на войната и е убеден, че е свидетел на последната най-голяма битка на християнството с исляма. Той иска да умре за вярата си, защото не иска да живее в свят без своя Бог и Спасител.

Но се случва нещо поразително – Йоан Ангел се влюбва безумно във византийската принцеса Анна Нотарас и любовта му е споделена. Изумително е как в непознат чужденец без дом и пукната пара се влюбва също безумно византийска принцеса, но нали това е роман. Книгата никога не е филмирана, което е огромен пропуск на Холивуд!

Йоан Ангел решава, че заради любовта си трябва да живее и казва на Анна: „ Аз съм на 40 години и вярвах, че съм в есента на живота си. Странствах из много страни и живях много животи. Бог ми проговори и се прояви по много начини, но аз бях сляп. Когато те видях, бях принуден да повярвам и това е чудото на живота ми”. Книгата е издадена в България.

Йоан Ангел иска да живее заради Бог и Анна, но животът му е приготвил друго. Дневникът му свършва внезапно и съдбата му е както на последния византийски император.