Федерико Фелини / 1920 – 1993/ беше може би “ най- италианският” и едновременно с това “най- универсалният” режисьор на Италия. “Осем и половина”, “Пътят”, “Нощите на Кабирия”, “Рома”, “Амаркорд”, “Клоуните”, “Градът на жените”, “И корабът пътува...” - творчеството на един магьосник, без чието присъствие е трудно да си представим изминалия ХХ век.
Неговият свят отдавна не е само филмов - той е и част от духа на епохата, в която имаме щастието или нещастието да живеем.
Фелини свърза по неповторим, гениален начин гротескното и възвишеното, носталгичното и сатиричното, буфонадното и лиричното , за да създаде нов, уникален жанр в седмото изкуство, който след него трудно може да бъде достигнат. Днес просто нямаме режисьор от неговия ранг.
ДУМИ НА ВЕЛИКИЯ РЕЖИСЬОР
+
Мой братовчед, който много обича да съставя родословни дървета, откри, че името на майка ми - Барбиани, било известно още през XV век в папския двор на Мартин IV. Този мой прадядо, фармацевт и алхимик бил въвлечен в някакъв шумен процес с отрови. Осъдили го и цели 34 години /!/ укротявал плъховете и паяците в затвора на Ватикана. Може би тъкмо от него съм наследил вкуса към режисурата.
+
Какво е могло да си мисли едно провинциално момче в Италия по времето на Мусолини? за лицея, за църквата, за американските филми в събота, а през лятото за плажа и за момичетата по бански костюми.
Нямам кой знае какви спомени, но съм ги вложил в моите филми. Като ги подарих на публиката, аз изтрих част от тях и вече не мога да различа реалното от измисленото.
Истинските спомени се покриват от рисуваните проспекти, върху които е изобразено морето, а георите от моето юношество в Римини са изблъскани от грубите лакти на актьорите и статистите от филмите ми...
+
Имам чувството, че цял живот съм снимал един и същи филм: все същите образи, един и същ материал, погледнат от различни ъгли.
Киното е божествен начин за представяне на живота, който конкурира Бога- Отец!
Нито едно изкуство не е в състояние да създаде такъв свят, тъй близък до истинския...
За мен идеалното място за кино е Петото студио на “Чинечита”. В това помещение, когато е празно, аз създавам свят, обзет от Абсолютното чувство, от Екстаза!
Светлината е субстанцията на киното. Тя е идеология, чувство, цвят, тон, дълбочина, атмосфера и дори разказ!
Светлината в киното помага ,изтрива, обогатява, нюансира, подчертава: прави фантастичното истинско, а реалното - сън.
Светлината подсказва, внушава, превръща в мираж баналното и всекидневното. Светлината придава блясък или набраздява: създада експресия там, където последната липсва.
Светлината очертава елегантността на една фигура, подчертава един пейзаж, прави магичен и най- простия декор.
Светлината е първият от ефектите в киното - смятат я за вълшебство, за алхимия, за машина за чудеса...
Филмът се пише не с мастило, а със светлина, а стилът се изразява единствено чрез нея!
Щях да се радвам, ако се бях родил поне преди двайсет години, за да мога да работя в киното на пионерите. Да участвам в раждането на това невероятно изкуство. Щях да бъда по- доволен, отколкото съм сега, когато се говори за структурализъм или семиотика.
Съжалявам, че изгубих доста време между отделните си филми, че зарязах доста проекти, а не трябваше...
Преди много години вярвах, че като остарея, ще мога да прочета книгите, които ме очакваха толкова време верни и безкрайно търпеливи, че ще ходя по музеи, ще посетя дори Индия и Тибет. А сега се утешавам, макар и временно, като си мисля за великите старци, за които говори в прекрасната си книга Симон дьо Бовуар.
Чета и препрочитам страниците за Толстой, Джузепе Верди и Виктор Юго. И търся някои паралели между тях и мен, но все не ги намирам...
Четете ни и в Google News