Интересната съдба на Константин Михайлов-Стоян – бащата на българската опера

В родината на Орфей операта ражда късно, след пет века на азиатско, безпросветно робство. А и след Освобождението трябва да мине цяло десетилетие преди да се появят първите кълнове на това прекрасно изкуство. Но нито държавата, нито обществото, дори и интелигенцията, са готови да подкрепят операта. Дори писатели като Вазов и Пенчо Славейков считат, че е рано да се основе опера в България. Няма традиция, няма кадри, няма средства. Но за щастие, се появяват трима души, пионери- мечтатели, които се нагърбват с тази задача. Това са тримата бесарабски българи Константин Михайлов- Стоян, Иван Вулпе и Драгомир Казаков. Именно те полагат основите на операта у нас като не жалят време, труд и сили, за да го утвърдят сред още ориенталски устроеното ни общество.

Константин Михайлов, прибавил към фамилията си типично българското „Стоян”, е роден на 23 март 1853, под знака на огнения Овен, в село Голям Боялък, Бесарабия, в семейство на преселници от Елхово, прогонени от честите набези турските варвари. В семейството той е десетото дете. Пее от съвсем малък. Учи първо в родното си село, а после и в Одеската гимназия, където като солист на архиерейския хор показва голямата си музикална надареност. Дипломира се и заминава за столицата Санкт Петербург да учи пеене в Консерваторията. Междувременно работи на разни места, за да се издържа. Живее в мизерия, често гладува и няма дом. От гладуването и тревогите изгубва напълно гласа си и заболява. Лекува го безплатно българинът проф. Кирил Кашлаков. Гласните му струни са възпалени и удебелени. Не трябва да пее. След като разбира това, решава да отбие военната си служба. И се подготвя да се върне в Одеса. Но няма пари за път. Оказва се, че единственият начин да вземе влака е като арестант, по етапен ред. И Константин Стоян поема с група криминални престъпници. Така пътува цели три месеца от Петербург до Одеса- със спирки и дълги престои в полицейски участъци. По време на това етапно пътуване прехвърлят името му от списък в списък, докато накрая го вписват на общо основание в регистъра на криминалните престъпници. По този повод той по- късно ще каже: „Втори път никога не бих се съгласил да пътувам безплатно с влак из Русия!”. От дългото и мъчително пътуване и от суровия полицейски режим заболява и е освободен от казармата. Става учител по математика в Елисаветград, където е любимец на всички. След две години гласът му се възвръща и след нов изпит е отново приет в Санкт- Петербургската консерватория, която завършва с отличие.

След две години напуска руската столица и тръгва из провинцията като солист на различни пътуващи оперни трупи. Дебютира с ролите на Парис и Пигмалион в оперетата „Хубавата Галатея” на Франц фон Супе, натрупва обширен класически западен и руски репертоар, за кратко време си създава името на ценен и обещаващ млад тенор, ангажират го вече в по- големи театри, пее дори в спектакли с великия Фьодор Шаляпин. Притежава красив, естествено поставен лирико- драматичен теноров глас с хубав тембър и възможности за широк репертоар – от лиричния до по- тежкия. През 1888 го приемат за редовен солист на Болшой, където остава две години, за да тръгне отново из страната. Пее с много голям успех в Санкт Петербург, Царицин, Киев, Самара, Петрозаводск, Одеса, Казан, Харков, Саратов, Рига, Вилнюс. Успехът му е толкова голям, че скоро засенчва звездата на италианската опера, прочутия Мазини, който шества по това време из Русия. После отново е в Болшой. На тази световна сцена жъне успехи в централния теноров репертоар: „Садко”, „Дама Пика”, „Фауст”, „Палячо”, „Селска чест”, „Еврейката”, „Танхойзер”, „Онегин”, „Травиата”. Всъщност, той е първият българин пял в Болшой. А за ролята на Герман от „Дама Пика” получава висока оценка от самия автор, Чайковски. За тази негова коронна роля „Киевски вестник” / бр. 36 от 1893/ пише следните редове: „Само в изпълнението на българина Константин Михайлов- Стоян на Герман ние видяхме и чухме в тази роля живо лице, разбрахме същността на този сложен образ, както е бил замислен от Пушкин и Чайковски”. Високо е оценен от великият Фьодор Шаляпин. С него той се запознава през 1902 година в град Нижни Новгород, където гостува в постановката на „Демон” от Рубинщайн.

През лятото на 1899 година пристига за първи път в родината- майка. Свързва се с със сопраното Катя Стоянова и подготвя оперен концерт, който изнася в редица градове на страната. Решава, че в България е време да се направи опера. Предлага идеята си на Министерството на народната просвета / към него е и управлението на културата /, но му отговарят, че:” В България е още рано да се открие опера...” Огорчен и разочарован, той се завръща в Русия и продължава триумфалната си кариера. Пее в Москва и Петербург, Варшава, Краков, Хелзинки. Разширява репертоара си с още заглавия, изнася концерти. Става извънредно популярен. Устройват му чествания в различни градове на Русия. През 1903 го канят за директор на операта във Вилнюс, Литва, тогава в Русия, която е в тежка творческа криза. Само за година той изправя на крака театъра, за което получава благодарствен адрес от общината и гражданството. Честват го още в Царицин, Ростов на Дон, Витебск, Одеса. Накрая се установява в Одеса, за да е по- близо до отечеството си. А и там има голяма българска общност.

През 1907 година от Русия в България се завръщат други двама бесарабски българи – басът Иван Вулпе и съпругата му, сопраното Богдана Гюзелева- Вулпе. Те живеят със същата мечта като Константин Михайлов- Стоян – да основат родна, българска опера. Изнасят няколко концертни програми с арии и дуети, приети с огромен интерес от публиката, което ги обнадеждава. През 1908 година заедно с него създават трупа с името Българска оперна дружба. В нея, освен тях, влизат още: Мара Василева, Жельо Минчев, Панайот Димитров, Стоян Николов, Драгомир Казаков, все млади и даровити певци, учили в чужбина, но не останали там, а завърнали се у нас, с благородната идея за „българска опера”. И така, на 18 октомври 1908 година се ражда тази дългоочаквана и мечтана институция, която през 1922 година получава името Софийска народна опера и най- сетне става държавна. Но преди това трябва да споменем за Оперното отделение на Столичната драматично- оперна трупа „Сълза и смях”, което се сформира в читалище „Славянска беседа” през 1891 година. На първото представление са изнесени с голям успех откъси от оперите: „Веселите уиндзорки” от Ото Николай и „Трубадур” на Верди. И така: дата 2 януари 1891 година може да се приеме като деня на началото на българската опера. За съжаление, липсата на средства и на подкрепа от държавата бързо слагат край на тази инициатива. Но зърното е вече посято!

От 1908 до края на живота си / 13 юни 1914/ Константин Михайлов- Стоян стои начело на Оперната дружба. Той е първи тенор и режисьор. Със своя голям опит, натрупан в руските театри, допринася твърде много за професионализирането на съставите. Заедно с прекрасно подготвеният Иван Вулпе / той е първи бас и вокален педагог, по- късно ще подготви няколко поколения български певци / той пренася у нас традициите на руския реалистичен музикален и драматичен театър от края на 19 и началото на 20 век, с което дава вярната насока на развитието на оперното дело у нас.

Константин Михайлов поставя част от първите български опери: „Сиромахкиня” / Емануил Манолов/, „Камен и Цена” / Иванов- Кауцки/, „Борислав” / Маестро Атанасов/, „Тахирбеговица” / Димитър Хаджигеоргиев/, а също редица творби на: Верди, Леонкавало, Гуно, Маскани, Рубинщайн, Чайковски. Концертира много активно из цялата страна. Изнася рецитали с оперни арии, художествени и народни песни, пропагандира все още непознатото у нас оперно изкуство, пише статии и студии за музиката и българския фолклор, събира и обработва заедно с композитора Андрей Стоянов народни песни, прави всичко възможно, за да утвърди българското оперно дело и да проправи трудния му път през тези начални, пионерски години. Един голям българин, патриот и градител!

Б.а.

Днес името му се чува твърде рядко, в столицата няма улица на неговото име, нито паметник. Редно е улицата, на която е Националната ни опера, чийто баща е той, да носи името му, вместо да се казва...”Врабча”.