Кирил и Методий, българската писменост, българските царе и държави - Част 2

[Синът на Могер-Тархан бил Уран-Тархан, неговият син - Кубан, неговият син - Айбат, неговият син - Баръйс Леу-Тархан, който служил в Кимер и имал двама известни синове - Банджа (Методий) и Кущан Баксан (Константин-Кирил)...]

Произходът на Кирил и Методий в свода "Джагфар тарихи" се извежда от родословието на рода Билиг и има разлика с горното от други източници:

"Билиг. Син на Юрган (Бюрган) Телес, внук на Танъйш.

Лачъйн . Син на Билиг.

Кубар (Наубул). Син на Билиг. Получил от Аспарух областта Турун (Македония) в качеството на удел, чиято главна река получила неговото име – "Кубардар" - ”Реката на Кубар” (на трьок-български език, днешната Вардар, бел. авт.).

Именъяр Билиг. Син на Кубар.

Шада-Идик. Син на Именъяр Билиг.

Келбир. Син на Шада-Идик.

Саин. Син на Келбир.

Бир-Егет. Син на Саин. Имал две жени, ромейка и хазарско-българска бика (княгиня).

Тархан (Леу-Тархан). Син на Бир-Егет от неговата ромейска жена.

Кул Гали и Гази-Баба отбелязват, че Тархан имал двама синове – Банджа и Кущан-Баксан, или Кирил. Азак-Банджа (Методий) и Кущан-Баксан (Константин-Кирил) се родили в Тамя-Тархан (днес гр. Тмутаркан, Таманският полуостров, Приазовска Русия. Азак е името на Азовско море на трьок-български), на което място техният баща служил първоначално (като ромейски дипломат, бел. авт.) и те получили имената си според техните родни места. Банджа и Баксан вместо унищожената от гърците кашанска азбука (за която се спомена по-горе, навярно глаголицата, бел. авт.) създали нова азбука. В началото византийците се опитали да унищожат и нея, като горяли книгите, написани на тази азбука и преследвали братята. От гръцките разправии братята били спасени от Римския Папа и от отказа на Дунавско-Българския цар да се ползва от тази азбука. Но следващият цар Шамгун (Симеон), след като разбил византийците, утвърдил азбуката на братята (посредством техните ученици, навярно кирилицата, бел. авт.) в Дунавска България. След това служещия на Алмъйш Джафар, Челбик или Салахби (”Вещият Олег”) възприел азбуката на братята в Рус, оправдавайки това действие в писмо до Алмъйш така: „Тук след вашето преселване не остана нито един правовед и въобще знаещ грамотата, а ето умеещите да пишат по берсулски (български) са не малко, както и Шамгун е наш приятел"...

Съгласно легендата, записана от Кул Гали, някога в Джалда (Крим), пристигнали двамата христиански проповедници, братята Банджа и Баксан. Те обяснили, че балъйнският (тук ромейският) владетел получил сведения за желанието на Лачъйн (Киевско-българския княз) да приеме християнството и изпратил тях да го покръстят. Но изведнъж в този момент в Кара-Българ (Черна България) избухнала жестока война за трона между българските владетели Лачъйн и Джилки и на братята им се наложило да отложат пътуването до Бащу (Киев). Те се отправили към хазарския хакан-бек с надеждата да го склонят той да приеме християнството. Хакан-бек Иляс ги приел много добре, тъй като те произлизали от знатния български род Билиг и им разрешил те свободно да проповядват. „Слънцето на хазарското щастие в това време вече започнало да залязва и хазарските племена отвърнали своите лица от идолите на старите си заблуждения”. Хазарските българи приели братята за нови духове-спасители, нарекли ги синове на Баръйс (както те казвали на алпа Кубар) - “халиби” (вестители на победата), и се обърнали към тях с огромно доверие, но внезапно Балинецът (Ромейският император) ги отзовал... (по Кул Гали).”

Управляващите след Вали Булуш хазаро-български управници се наричали също хакан-беци, не могли повече да подобрят отношенията с ИРИ (Византия), където Наданите станали съвсем нагли.

Едва станал цар, Кара-Бурджанският цар Барис Микаил (Борис Михаил, 852-889 г.) още в 855 година получил от хакан-бека Иляс разрешение за разпространение на кряшенството в Кара-Бурджан в замяна на снабдяването с всичко необходимо на хазарските гарнизони в Деберзай (Добруджа). Но само сега хакан-бекът решил да се възползва от този договор. Микаил под натиска на своята по-голяма сестра, поканил в Кара-Бурджан (Дунавска България) от Урум (ИРИ) свещениците Банджа (Методий) и Кущан (Константин) за да разпространят кряшенството (гръцката религия, ортодокса). Но не съществуват данни братята да са се отзовали на поканата и да са пристигнали в България. Но много други кряшенски папази тръгнали да разпространяват кряшенството в повечето суби на Кара-Бурджан. Сарбийците ("славяните") приели кряшенството по-рано от българите-хони, аварите и улчиите (тук "славяноговорящите" българи) и техният бий (вожд) Тудар (Теодор) станал близък до трона на Кара-Бурджан.

През 859 година цар Борис, попадайки под влиянието на вожда на кряшенските улчии, бия Тудар (Теодор), и вече подкупен от ромеите, решил да се отдели от васалитета на Хазар-Българ, сключил с кан-урума тайно съглашение за оказване на помощ на урумците при тяхно нападение над хазарските гарнизони в Деберзай. Той лично приел гръцкото християнство, предателски приел името Михаил на императора на главния враг на България - Византия. Страхувайки се от бунтове на възмутеното от измяната му тангрианско булярство, въвел в Кара-Бурджан (Дунавска България на юг от Дунав) ромейска войска. Тази войска, заедно с изведените от Македония от Баръйс-Бан ("Пресиян") сарбийци на Тудар провели в Табъйрджа (Добруджа) злодейско нападение над хазаро-българския мюсюлмански корпус на сина на Джилки, Алмъйш Джафар. Кара-бурджанските българи отказали да участват в тази война, но Тудар се присъединил към урумците с 50 хиляди "криви улчийци" от раджийските (сръбските) сарбийци. Урумците и кривите улчийци съвместно разбили баръйнджарците на Алъйп-Гали и Алмъйш Джафар и техните съюзници - тукашните деберски и угилски българи ("тиверци" и "уличи" или "угличи"), като убили 20 хиляди българи. За щастие новият хазаро-български флот на урусите (русите) на Алмъйш навреме доплавал в устието на Сула и прехвърлил баръйнджарците на левия бряг на Иждар (Истър, Дунав). Микаил Бащу, заедно със 700 баръйнджарци, попаднал плен, но не това главно го огорчило него, а това, че врагът му изгорил всичките негови джамии и училища към тях. Служещият в корпуса мулла Микаил Бащу, бъдещият автор на знаменитата българска поема "Шан къйзъй дастани" (882 г.), попаднал в плен при ромеите и поради това останал жив, защото сарбийците не вземали в плен българи.

След като узнал за вероломното нападение на урумците над хазарските българи, хакан-бекът Иляс изпаднал в неописуема ярост и заповядал да атакуват Истанбул ("Царски" /истан/ град /бул/", Цариград). Хазаро-българският уруски флот провел през 860 г. жестоко нападение над Истанбул (Константинопол), розгромил военния и търговския флот на Урум (ИРИ) и унищожил лабъйтския (юдейския) квартал на града. Тази българска атака била проведена от худците на Аскал, който получил прозвището "Урум Аскал", и от анчийските пехотинци на Джир или Джир-Ас (Дир), синът на Будим.

Още на път за Истанбул хазарско-българския флот свалил в Табъйрджа новият маджаро-баръйнджарски корпус на Алмъйш, който прогонил от Дунавска България ромейската войска и изцяло разбил корпуса на Тудар. Българите избили 50 хиляди сарбийци на място, а над 40 хиляди пленници, в това число и самия Тудар, отвели в Табъйрджа и там екзекутирали Тудар както и всички, които не се съгласили да приемат исляма. Алмъйш изселил от Македония всички останали там сарбийци в Съйнджак (Дагестан) за работа по изграждане на крепости, след което цяла Македония била заселена само с аварски и улагски (влашки) българи.

Цар Баръйс, изплашен от нахлуването на хазарските българи, бързо се отказал от християнството и се върнал към джима (тенгрианството)...

За урегулиране отношенията с Хазар-Българ изплашеният ромейски император дал поръчение на братята Константин и Методий. През 861 г. начело на ромейско посолство те обменили пленените воини на Алмъйш, в това число и Микаил Бащу, с пленените ромеи и талмудисти-лабъйтци и сключили с хакан-бека на Хазар Иляс Чокъйр (Сокар) изгоден за хазарските българи търговски договор. Иляс показал на братята страната и те поразени от величието на Хазар-Българ, си спомнили за своите забравени български корени (чак от Бу-Юрган). Опознаването на Хазарска България превърнало Константин и Методий в български патриоти. Същевременно те се явявали и ромейски общественици, дипломати и културни деятели. Легендата за Солунските братя е свързана с техния далечен предшественик Могер-Тархан (Бес), пет поколения назад, който по времето на Кубар Наубул станал наместник на Авар-суба в Македония и Салум (Солун) и се е проявил като способен защитник на града от тогавашното ромейското нападение на кан-урумът Истанджан.

Следва да споменем и нещо от агиографята "Житието на Константин" (Философ), където се разказва, че през време на Хазарската мисия на светите братя Кирил и Методий през есента на 860 г. в Херсонес те имали среща с човек, който имал Евангелие и Псалтир, написани на (агилска) българска (праславянска, руснаците си го превеждат като "руска"?!) писменост. Константин Философ лесно започнал да чете тези книги на тази писменост и да беседва безпроблемно с този човек... и се удивили от това.

["Тук живееше някой си самаританин, който идваше при Константина и спореше с него. Веднъж донесе самаритански книги и му ги показа. Философът ги измоли от него и затворил се в жилището си, отдаде се на молитва. Добивайки просветление от Бога, той започна да чете книгите безпогрешно. Като видя това, самаританинът възкликна с голям глас: "Наистина ония, които вярват в Христа, скоро приемат светия Дух и неговата благодат" ... Там [философът] намери евангелие и псалтир, написани с руски букви, и срещна човек, който говореше на тоя език. Той влезе в разговор с него и разбра смисъла на речта му, сравнявайки със своя говор различието на звуковете на гласни и на съгласни. И като отправи молитва към Бога, скоро започна да чете и да говори [на тоя език]. И всички му се удивляваха и хвалеха Бога."]

А се е знаело, че в Готската епархия, съществуваща в Херсонес още от ІV век, били разпространени църковни книги на праславянски език, много преди времето на св. Константин-Кирил, предположително преводи от св. Йоан Готски (790 г.), а най-вероятно още от Пещак, който до сега остава неизвестна личност в българската история, но с огромен принос в нейната култура и писменост.

Нека допълним, че великият хон-български император Атила (средата на V век) е имал за настолна книга "Илиадата" на Омир, преведена от вуйчо му Баръйс на трьок-български (тракийско-български, български тюрки) език. Т.е. българите открай време са имали своя буквена писменост, удобна за употреба както в праславянския език, така и на трьок-български.

[По онова време, през 865 г. хакан-бекът Иляс разрешил на балтавара Габдула Джилки да присъедини Волжка България към Кара-Българ, като най-мощна част на Хазар-Българската империя. Но за това той трябва да устрои своя столицата във Волжка България и да потисне опитите на част от бунтовните баджанаци (печенеги) да се преселят от Кангил (днешен Казахстан) на Дон. Степта вече не можела да изхрани целата размножила си баджанакска суба и баджанаците имали нужда да сменят местата си за паша, но Иляс искал да принуди баджанаците да гладуват в Кангил. В далечната 830 г. огузите [ак-узийците] отново се откъсват от баджанаците и добрият Вали Булуш им позволява да живеят отделно.

Първоначално седалище на Джилки във Волжка България станал града на баджанаците Таргиз-Сулча, а след това Улуг Българ. Обаче всички владения на Джилки от Кара-Българ [Чернигов] до Енисей от 865 до 946 г. се наричат с общото име Кара-Българ. Списък на царете на Кара/Черна/ Българ: 1) Габдула Джилки [855-882]; 2) Бат-Угер Мумин [Яучи] Ибрахим [882-895], син на Джилки; 3) Алмъйш Джафар [895-925], син на Джилки; 4) Хасан Газан Мумин [925-930], син на Алмъйш; 5) Микаил Ялкау Балтавар [930-943], син на Алмъйш; 6) Мохамед [943-946], син на Ялкау.]

Натискът на баджанаците (печенегите) все повече се разраствал. Затова корпусът на Алмъйш Джафар през 865 г. бил прехвърлен от Дунавска България на Волга за потушаване на баджанакските метежи. Възползвайки се от това, цар Баръйс отново приел и разпространил в своите владения православното християнство, но този път не е се заинатил да излиза от състава на Хазар-Българската империя.

През 889 г. хакан-бекът Арслан отстранил Баръйс (цар Борис І) от властта и издигнал за улаг-български цар Раушад Балтавар (Владимир Расате, 889-893 г.). Но през 893 г. Баръйс свалил Раушад и издигнал на неговото място Шамгун (Симеон, 893-927 г.), който бил радетел за независимостта на Улаг-Българ (Дунавска България). Хакан-бекът изпратил срещу непослушния Шамгун корпуса на Алмъйш Джафар. Джафар победил Шамгун през 894 г., но в това време баджанаците нахлули през р. Волга и Алмъйш бил отново отзован назад.

Обаче, преди да си замине от Дунавска България през 894 г., Алмъйш Джафар се срещнал със Симеон и преговорял с него за българските работи. Самият Алмъйш се стремил да откъсне Кара-Българ (в този момент цялата Източна Европа, без Киевска Рус, бел. авт.) от Хазар-Българ. Когато той се убедил че Шамгун изобщо не е ромейско подставено лице, както го подвеждал хакан-бекът, а е същият български сепаратист, както и той самият, той веднага се побратимил със Симеон и сключил с него таен съюз. Изтегляйки се от Дунавска България веднъж завинаги, Алмъйш Джафар предал на Симеон цялата верига от хазарско-български крепости в Табъйрджа ("Място на лагери", Добруджа), благодарение на което Дунавска България станала неуязвима от север. През 895 г. по заповед на хакан-бека Арслан, Алмъйш заел престола на Кара-Българ, намиращ се във Волжска България, в град Улуг Българ (Велики Болгар)... За разлика от своя баща Алмъйш Джафар, Арбат-Баръйс сляпо изпълнявал заповедите на хакан-беците на Хазар-Българ. Когато през 895 г. хакан-бек Арслан заповядал на Арбат да отнеме от Симеон Авар-Суба (Аварския хаканат, Панония) заради "опърничевост", то Арбат със своите маджари веднага изпълнил това и останал в Авар-Суба в качеството на хазар-български наместник.

Ак-Българският посланник Джанги Кимаки ал-Булгари (1101 г.) пише: „А в 894 година, когато вече синът на Барис, Шамгун (Симеон) се опитал да се отдели от Хазар, Арбат, синът на Алмъйш с есегите и българите-маджари (това българско племенно название станало самоназвание на аварските унгарци под формата „мадяр”) нахлул в Кара-Бурджан и по-късно разбил кара-бурджаните в сражение при крепостта Мандар, която улджийците наричали „Мандаргур” (изопъчено от славянското Мандар-гора, т.е. Мандар-планина). Сега (ХІ-ХІІ в.) мнозина го наричат просто „Мадар”. След поражението си в 895 г. Шамгун се скрил в крепостта, а улджийските опълченци, като нямало къде да се скрият, бойците на Арбат ги избили всичките. В краят на краищата Шамгун отново станал андаш (васал) на Хазар и сега вече хазарските българи, включително и маджарите, взели да му помагат във войните с Урум. Виждайки напоритостта на маджарите, той взел да ги наема на служба и да ги заселва в същата област Мадара. (От престоя на Арбат и заселването на неговите сънародници в Предбалкана идва името на селището Арбанаси. Бел.авт.)

Крепостта Мадар / Мандар, Мандаргур (Мадар гора /планина/ – по улджийски, Мадара) първоначално е бил курган (гробница, могила), където бил погребан конят на императора на Стара Велика България Атай Батъйрас (375-339 г.пр.н.е., който бил убит вероломно от Филип ІІ Македонски през време на преговори между тях, бел.авт.), а после и самия него. Крепостта е разположена до река Мадар. Редом с нея на една скала е изсечено изображението на Исмаил Аспаръйк (Аспарух, Мадарският конник, бел. авт.), който построил дървената джамия Исмаил във Велики Болгар и каменна в Билишкая (Плиска), която била разрушена при похода на Хин Кубар (Никифор) в 811 г. срещу хан Крум. Сред време на мястото на дървената джамия във Велики Болгар издигнали каменната джамия Исмаил, или „Исмаилдан”.

Крепостта Мадар охранявали и охраняват себерските българи, предците на които Шамгун превел от разреда на кара-чирмъйшите (опълченци) в разреда на ак-чирмъйши (превилегировани военни заселници, дребни рицари)."]

В отговор Симеон, заедно със западните баджанаци на Зияджи, които се установили в Калга-Суба (Североизточното Причерноморие) с вожда на които сключил съюз, нападнал маджарския Бъйрман (Западното Причерноморие) и го завладял. Семействата на маджарите на Арбат били пленени и включени в Западно-Баджанакската суба на Зияджи, но когото Симеон предал контрола над Бъйрман. В отговор на това благодарният Зияджи обещал на Симеон, че западните баджанаци ще останат верни андаши (васали) на Дунавска България.

Маджарите на Арбат, които заели Авар-Суба, останали без жени и семейства, поради което те взели за свои жени джуграйки. Джуграите или суаргатите (саргати), които се отнасяли към най-древните български племена в Сибир, били преведени от Сибир в Тиган (край река Тиса) през ІІ век пр.н.е. от българския принц Чек (дал името на Чехия и на чехите). Езикът на жените-суаргатки победил в употребата му и през ХІV век последната група маджари в Авар-Суба, която започнали да наричат Унгария (от името на българите-оногури), преминал от трек-български език към първобългарския джуграйски език (съвременния унгарски). Арбат (Арпад) образувал в началото Унгарско наместничество и през 905 г. го преобразувал в Унгарско-Маджарско царство или Унгарско кралство. Арбат и неговите наследници до 1013 г. останали верни андаши на Хазарска България и всички принцове след това от българо-унгарската династия на Арпадите получавали образование в Кара-Българ. През 1000 г. потомците на Арпад приели католицизма и го разпространили над своя български народ. Вместо благодарност Римските Папи отлъчили унгарските българи от българлъка, но всеки унгарец до ХІІІ век е можел да каже: "Родината на унгарците е Велика България!"

Моравската мисия на братята Кирил и Методий 150 г. преди това се случва в пределите на техния праотец Могер-Тархан, в Авар-Суба, която включвала и Моравия, където чек-българите – улчии и моравци говорили на праславянски език. И не случайно те са изпратени там, или са поканени от там (което е добре известно в официалната наука и на което няма да се спирам тук). Както се казва: Кръвта вода не става!

Автор: Валентин ВЪТОВ