"Ролинг Стоунс": на сцената до последния акорд, тон и дъх

Вероятно най-натовареното място в градчето Дартфорд днес е гарата, от която за няколко минути стигаш до Лондон. Но това предградие на британската столица заема специално място в сърцето на всеки фен на рок музиката. Защото от него произлиза едно дуо, което 60 години не спира да оставя своите непреходни отпечатъци върху музикалната история.

Мик Джагър е роден на 26 юли 1943 година. Кийт Ричардс - на 18 декември същата година. Двамата се познават от малки, но съдбовната им среща е на вече споменатата гара през октомври 1961 година. Тема на разговор става една плоча на Чък Бери, която Ричардс носи в ръката си. След няколко месеца двамата вече забиват в компанията на Брайън Джоунс, Иън Стюарт и Дик Тайлър. На 12 юли идва и първата възможност да свирят пред публика. Бързо трябва да си измислят име. Пред погледна на Джоунс и Ричардс попада друга любима плоча - "Rolling’ Stone" на Мъди Уотърс. Останалото е история.

В музиката и визиите на Стоунс се отразява културата на следващите шест десетилетия. От сексуалната революция, която бележи най-силните им години, през легендарното им лого, създадено от Джон Паше през 1970 година, клипа с Анджелина Джоли в края на 1990-те, култовата роля на Ричардс в "Карибски пирати" няколко години по-късно, чак до "Living in a Ghost Town", която се превърна в химна на пандемията през 2020 година.

През 1969 година Стоунс се разделят с Брайън Джоунс, който няколко месеца по-късно ще остане завинаги на 27. Смъртта му остава мистерия и до днес. През 1963 година към групата се присъединява барабанистът Чарли Уотс, през 1975 година и Рони Уд. Четиримата остават ядрото на групата до смъртта на Уотс миналата година.

Стоунс отбелязват 60 години на сцената с мащабно турне в Европа. Днес, шест десетилетия след като за първи път свирят в клуб Marquee в Лондон, Мик и Кийт пътуват от Брюксел за Виена, където със затаен дъх ги чакат десетки хиляди. Когато излязат на сцената, те пак са си същите момчета. Кийт с типичната си лекота и непукизъм изсвирва всеки правилен тон по същия начин, по който за първи път, събуждайки се от сън, изсвирва легендарния риф на "(I Can't Get No) Satisfaction" през 1965 година. Липсва му само цигарата в ръка - преди две години най-после ги отказва. Мик е все така 70 килограма и напълно обезсмисля законите на биологията и физиката, като на близо 79 години тича, пее и скача неспирно на сцената в продължение на 2 часа. Но, както пита самият той в първата песен от турнето "Street Fighting Man": "Какво да може да прави едно бедно момче, освен да пее в рок енд рол група?".

Смъртта на Чарли Уотс миналата година ни напомни, че макар недостижими, и "Ролинг Стоунс" не са вечни. Но докато имаме шанс да им се радваме, знаем, че те ще са на сцената до последния акорд, последния тон и последния дъх. Онзи влак, на който Мик и Кийт се качиха през октомври 1961 година, продължава да се движи с пълна пара.

Автор: Александър Детев