130 години от рождението на Елисавета Багряна

"Аз разбирам любовта много по-широко. Състоянието на влюбеност е творческо състояние. Най-хубавите неща се създават тогава, когато си влюбен."

Това поетесата Елисавета Багряна казва през 1973 г. Днес се навършват 130 години от нейното рождение, припомня БТА.

„Аз не мога да си представя, например, че Леонардо Да Винчи е създал Джокондата, без да е бил влюбен в този образ. А поезията носи сама в себе си любовен трепет. Дори и тогава, когато не е насочена на пряка интимна тема. Можеш да бъдеш влюбен в родната си земя, в силуета на една снежна планина, в едно цъфнало дърво на пролет. В една идея, в един образ, който живее във въображението ти. И да пееш за любовта. Защото любовта е влюбеност в света, в живота“, казва още Багряна.

Елисавета Любомирова Белчева, както е истинското ѝ име, е родена през 1893 г. в София - на 28 април, (16 април по стар стил). Детските ѝ години са свързани със Сливен - роден град на баща ѝ, където често прекарвала ваканциите си.

„Баща ми, Любомир Белчев, е от Сливен. Майка му Елисавета Желева, на която съм кръстена, била една от първите учителки в Сливен. Баща ми беше занаятчия и търговец на гайтани. По-късно стана интендант на строежа на новата жп линия Търново – Борущица. Мама умееше да играе с деца. Театър правехме, тя ни шиеше костюми“, разказва поетесата през 1994 г.

ПЪРВИ СТЪПКИ, ПЪРВИ СТИХОВЕ

Една година Елисавета Багряна живее със семейството си в Търново - през 1907-1908 г., където пише първите си стихове - през 1908 година. От учителя Димитър Рашев в Търново са и първите ѝ познания в стихосложението.

„Имах знаменити учители. Екатерина Заимова, дъщерята на стария поборник Стоян Заимов, ни преподаваше френски език. Имаше чудесно произношение, смайваше ни като четеше. В първия клас на гимназията учител по български език ми беше Димитър Рашев, доведеният син на Христо Ботев. Нали си спомняте последното Ботево писмо: „Мила ми Венето, Иванке и Димитре…За този Димитър става дума. Голяма любов ни вдъхна към поезията. Така в Търново ми се зароди любов към рисуване и поезия“, продължава Елисавета Багряна.

През 1910 г. тя завършва гимназия в София. През 1910-1911 г., водена от желанието си да добие непосредствена представа за живота в селото, тя е учителка в с. Авгане (дн. Недялско), Ямболско.

През 1915 г. завършва специалността „Славянска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Докато е студентка, Багряна чете българска и чужда поезия. Дружи с писателите и поетите Георги Райчев, Димчо Дебелянов, Константин Константинов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и др. След като завършва университета, работи в продължение на четири години като гимназиална учителка във Враца през 1915 -1917 г. и в Кюстендил през 1917 -1919 г.

ЙОРДАН ЙОВКОВ Я ОТКРИВА

Йордан Йовков е първият, който открива нейния талант и я насърчава да пише. Той за първи път отпечатва две нейни стихотворения „Вечерна песен“ и „Защо?“ в брой 33 и брой 36 на списание „Съвременна мисъл“ от 1915 г., подписани с името Л. Белчева. Няколко години след това Елисавета Багряна не публикува нищо.

През 1921 г. се появяват нейни стихотворения във „Вестник за жената“. За кратко време са публикувани десетки нейни стихотворения във вестник „Лик“, списанията „Съвременник“ и „Златорог“, и други. Читателите и критиката забелязват таланта ѝ. В „Златорог“ през 1922 г. за първи път се появява и псевдонимът ѝ Багряна, измислен от Владимир Василев, Николай Лилиев и Сирак Скитник, за да се отличава от Мара Белчева, която също сътрудничи на списанието. Същата година превежда и публикува стихове на Анна Ахматова и Марина Цветаева. От 1923 г. печата в сп. „Обществена мисъл“, в седмичника „Български войн“, в. „Народен глас“, сп. „Ек“, сп. „Демократичен преглед“, сп. „Съвременник“ и др.

През 1924 г. е нейният дебют в детската литература със стихотворението „Юнак Любчо“, публикувано в книжка 3 на сп. „Детска радост“. През февруари 1924 г. Багряна получава награда за поезия на литературния комитет при Министерството на народното просвещение - за стихотворението „Кукувица“. През април 1924 е приета в Съюза на българските писатели, а на 2 декември същата година участва за първи път в литературно четене пред публика, организирано по повод 10-годишнината от смъртта на поета Пейо Яворов. През април 1925 г. получава наградата за поезия на Министерството на народното просвещение за 1924 година.

ВЕЧНАТА И СВЯТАТА

Първата ѝ книга със стихове „Вечната и святата“ излиза от печат на 18 декември 1927 г., донасяйки ù широко признание и популярност. За нея през 1928 г. литературният критик Димитър Митов пише: „Поезията на Багряна е родна, истинска, българска, защото в нея е изразен конкретно българският дух на неспокойствието и жажда за освобождение“.

Стихосбирките на Елисавета Багряна обикновено са съставени от цикли, обединяващи отделните творби. Стихосбирките ѝ „Звезда на моряка“ (1932), „Сърце човешко“ (1936) са посветени на нейните пътувания и впечатления от чужди страни. През 1953 г. излиза стихосбирката ѝ „Пет звезди", през 1955 г. – „Избрани стихотворения“, през 1963 г. - „От бряг до бряг", през 1972 г. - „Контрапункти", през 1973 г. - „Светлосенки", през 1983 - „На брега на времето".

СЕМЕЙСТВО, ДЕЦА, ЛЮБОВ...

През 1919 г. Елисавета се омъжва за капитан Иван Шапкарев, от когото се ражда синът им Любомир Шапкарев. Страстта на Елисавета към поезията не се приема добре от неговото семейство. Това е и една от причините тя да се крие зад различни псевдоними и да крие тетрадките със стиховете си.

През 1924 г. Елисавета Багряна се запознава с литературния критик проф. Боян Пенев. Той се занимава с въпросите на стихосложението и води семинар по този проблем. Под негово влияние Елисавета Багряна започва да пише в свободен стих. Двамата започват любовна връзка. По това време той е женен за поетесата Дора Габе. Те не крият любовта си, но и двамата са семейни. Багряна напуска съпруга си на 16 април 1925 г. - деня на атентата в храма „Света неделя”. Иван Шапкарев ѝ помага в преместването и закъснява за опелото на ген. Константин Георгиев, което спасява живота му. Когато се разделят през 1926 г., двамата се договарят синът им Любомир да остане за отглеждане при неговите родители и да му казват, че неговата майка учи и работи в Париж. Едва на 16 години момчето научава коя е неговата майка, и то от вестниците.

Елисавета Багряна и Боян Пенев заминават за Франция, живеят в Париж и обикалят страната. От този период е цикълът ѝ „Бретан“. Когато се връщат в България, Боян Пенев е решен да получи развод от Дора Габе и да узакони връзката си с Багряна. Месец преди бракоразводното дело на Боян Пенев с Дора Габе, насрочено за 15 юли 1927 г., той умира едва на 46 години от усложнения след операция от апендицит. Викат я в клиниката, когато той вече е издъхнал. „Преди да чуя сватбени, надгробни чух слова“, пише по-късно тя в триптиха си „Реквием“. Боян Пенев завинаги остава нейната най-голяма любов. След смъртта му Елисавета Багряна живее без брак с писателя Матвей Вълев след завръщането му от Бразилия през 1934 г. Неговото истинско име е Димитър Вълев. Двамата заедно написват пиесата „Госпожата”, с която на 1 октомври 1938 г. Народният театър „Иван Вазов“ открива новия си сезон, но без особен зрителски успех. Въпреки това, двамата продължават да творят заедно. През 1939 г. заедно пишат радиопиесата "Знамето", по-късно се появява и третата им пиеса „Чудакът“.

И двамата пишат произведения за деца, които ги превръщат в едни от най-популярните и търсени писатели за деца през 30-те и първата половина на 40-те години на 20-и век.

ДЕТСКО ТВОРЧЕСТВО

Първата детска книжка на Елисавета Багряна - „Търкулната годинка“, се появява през 1931 г. През 1938 г. е издадена стихосбирката ѝ „Звездички“, през 1942 г. – „Чудната елха“, през 1951 г. – „Майско утро“ и „Детски дни щастливи“, през 1955 г. – „Влак“, през 1960 г. – „Орлякът излита“.

На 7 ноември 1944 г. Матвей Вълев загива като доброволец на фронта край сръбското село Бугарени. Елисавета се омъжва още веднъж за дипломата Александър Ликов, с когото се запознава по време на представление в Народния театър,, когато той е годеник на Дора Габе, а тя лично ги запознава. Бракът им продължава до смъртта му през 1954 г.

Елисавета Багряна е автор на пътеписи, фейлетони, критически статии и бележки, обзори. През 1930 във в. „Съвременник“ излиза пътеписът ѝ „На крилете на „Сидна“. По въздушния път София-Париж“, а през 1931 г. във в. „Зора“ – фейлетонът ѝ „Група обесени пред вратата на Министерството на просветата“. През 1936 г. в „Златорог“ е публикуван пътеписът ѝ „С бележник във въздуха“. Във „Вестник на жената“ и в списанията „Жената днес“ и „ЛИК“ печата рецензии, обзорни статии, литературнокритически портрети, отзиви за пътувания.

През 1930 г. Елисавета Багряна участва в създаването на Клуба на българските писателки. През октомври 1940 г., заедно с група общественици и интелектуалци, подписва апела до Народното събрание в защита на българските евреи. Участвала е в конгресите на ПЕН-клубовете на различни места в света. През 1952 г. е назначена за редактор и член на редколегията на сп. „Септември“, където в продължение на 25 години завежда отдел „Поезия“. Елисавета Багряна има и принос в българското образование като съставител на христоматии и читанки съвместно със Стилиян Чилингиров и Ангел Каралийчев.

НАГРАДИ

Елисавета Багряна получава редица български и международни отличия. Тя е лауреат на Димитровска награда (1950) Носителка е на ордените „Народна република България“ (втора степен, 1953), „Народна република България (първа степен, 1959) и „Георги Димитров“ (1967, 1968, 1973). Удостоена е със званията „Народен деятел на културата“ (1963), „Герой на социалистическия труд“ (1967), „Герой на Народна република България“ (1983).

Удостоена е със златен медал от Международната асоциация за поезия в Рим (1969), с Наградата на Съюза на писателите за стихосбирката ѝ „Контрапункти“ (1972). През 1980 г. получава литературната награда „Иван Вазов“ за 1980 година и е обявена за почетен гражданин на Сопот. Творбите ѝ са преведени на повече от 25 езика.

Елисавета Багряна умира на 23 март 1991 г., на 98 години. След нейната смърт синът ѝ Любомир Шапкарев предава голяма част от документацията, кореспонденцията, международните и националните ѝ награди на Националния исторически музей и на Националния литературен музей.