Галин Стоев: „Незаемането на позиция е равно на колабориране“

В необичайна пресконференция в Народния театър, която възбуни духовете и се превърна във вълнуваща среща, Галин Стоев разкри мотивацията си да постави „Хага“ на украинската писателка Саша Денисова тук и сега.

Потресен от релативизма в нашето общество, от размиването на границите между добро и зло, от кризата на ценностите и липсата на консенсус във времена, в които човечеството е изправено пред глобални предизвикателства, Галин Стоев апелира за нуждата от диалог.

„ОБЩЕСТВОТО НИ Е ТОЛКОВА РАЗДЕЛЕНО, ЧЕ ПРАКТИЧЕСКИ НИЕ ЖИВЕЕМ В СЪСТОЯНИЕ НА ВОЙНА“ - смята режисьорът, и е убеден, че театърът е единственото място, където може да се проведе липсващият диалог за да се постигне необходимият за общото ни съществуване консенсус.

„Хага“ ми даде тази възможност да сложа пръст в раната, която е тук и сега, за която не знаем как да говорим“

Така че първата премиера за сезона, в който народният театър „Иван Вазов“ ще отбележи 120-тата си годишнина, ще бъде „Хага“ с режисьор Галин Стоев. 19-и, 20-и септември. А като си помислим, да буни духовете, да дава смисъл на случващощо се и отправя послания за бъдеще, си е кодирано в историята на театъра, включително на Народния.

Васил Василев: Когато получих този текст, изведнъж станах много ревнив. Не като продуцент, а като режисьор. Този текст ме предизвика много и много исках някак си и аз да се докосна до него, защото по този начин аз видях една позиция, чрез която ние, хората на изкуството, можем да кажем какво мислим. Не се поколебах и бързо приех това предизвикателство и смятам, че това ще бъде събитие за българския театър.

Мира Тодорова, главен драматург: Театърът, който прави Галин Стоев е политически, защото се занимава със социално-политически реалности, които са особено актуални и дори болезнени и са част от нашето съвремие, но не за да пропагандира, не за да прави да формулира тези, а за да изведе смисли и очертае полета на общи консенсуси и ценности.

И ако трябва да дам някакъв по-широк контекст на идеята за политически театър, по принцип театърът е роден в антична Гърция в контекста на полиса, тоест, априори той е политически. Още с текстовете на Аристофан, сатирите които отправя към политическия елит тогава после в средата на 19 в моделът за политически театър който се ражда с един текст на Енгелс, трябва да кажем „ачинът на Запада“ епическият театър ан Брехт и Пискатор от 2-те и 30-те години на 20-и век театър, който се занимава с това, да инструментализира изкуството за да предизвика социална и политическа промяна. Да осветли някакви социални и политически контексти в които масите се намират, за да ги активизира за социално и политическо дествие да променят парадигмата.

Политическият театър, който се прави сега е лишен от тези елементи на дидактичност и идеологизъм. Това което той прави, е по-скоро създаването на едно социално естетическо преживяване, или това, което нарича Хайнер Мюлер, една социална лаборатория на въображението.

Галин Стоев: Много се радвам, че съм тук, много се радвам, че работя с български актьори в Народния театър.
Много покани съм получавал ела да направиш нещо, тук има достатъчно хора, които работят много добре и правят много сериозни неща. С мен или без мен, не би се променило нищо. Случаят с „Хага“ е различен. „Хага е текст, написан от Саша Денисова, украинка, която голяма част от живота си е живяла в Москва и е направила кариерата си в Москва. Има награди, участия в големи проекти, пише, поставя… След 24-и февруари миналата година, след като се позиционира категорично спрямо случващото се е принудена да напусне Москва и Русия, всичките ѝ представления са забранени или спрени.

Пиесата е гротескна, смешна и зловеща фантасмагория, базирана на реални събития и хора, свързани с войната в Украйна. В текста се преплитат елементи от политическата и идеологическа реалност, фрагменти от документални военни истории и семейни трагедии.

Тя завърши текста края на февруари, началото на март, репетирайки и дописвайки го в тетъра в Позднан. Началото на март аз гледах нейното представление. Излизайки от представлението си казах, не виждам никакъв смисъл да направя този текст във Франция. Защото там проблематиката е различна, не е необходимо да се убеждават хора, да се разбиват врати, които са отворени.

Но другото, което си казах е, че този текст задължително трябва да бъде направен в България. обадих се и в Народния театър, той реагира веднага, разчистиха време за всичко стана буквално за 15 мин. В този смисъл има някаква изключителност в решението и за мен самия, да се хвърля да работя този текст.

Защо Аз и защо този текст? Аз през по-голямата част от времето не живея тук и през по-голяма част от времето не работя тук. Но това не значи, че спирам автоматически да се интересувам какво се случва в родината ми. Така че в последните месеци аз наблюдавах и в политически, и в социален план как се развиват нещата тук и бях в един тих ужас от случващото се.

И си казах, добре, какво мога да направя, нищо не мога да направя. И се появи този текст. И си казах, този текст,на първата ни сцена- смесица от документални парчета, които организирани във една фантасмагорична реалност, И тук става много интерестно как е възможно с ежедневен материал независимо колко е банален или колко е чудовищен, каквато е войната в момента, банален, каквато е политическата ни ситуация у нас, да се направи художествена действителност. И тя да бъде политическа, защото всяка публична изява по природа е политическа. Защото сцената по принцип е място на власт. Този, който е на сцената изглежда по-красив, по-висок, по-умен по-силен, и заради това има правото да изнася послания. Публиката е в ситуация, която очаква да и бъде нещо дадено, нещо казано.

(„Хага“ е фантазия, родена в главата на момиченце, което си играе в руините на познатото си ежедневие, унищожено от войната. Детското въображение изгаражда на сцената имперски руски Олимп – Путин и неговият пантеон от банално-митични персонажи ще се намерят в столовата на Хагския трибунал, затънали в паника и мегаломански истерии за бъдещето на империята, сред разговори за гъски и новичок, тези реални „герои на нашето време“ ще изследват човешкото падение като инкарнация на злото. Хага е вид екзорсизъм. Една политическа гротеска, която ще превърне зрителите в съдии и ще постави на изпитание собствените ни разбирания за добро и зло“ Н.Т )

Понеже става дума за един въображаем процес, който всички очакват един ден да се случи, но никак не е сигурно, всъщност и никак не е сигурно, че правото ще бъде възстановено. А процесът е много необходим за всички нас, не за друго, за да знаем, че справедливостта, че правото по някакъв начин тържествуват и са възстановени и това ни дава някакъв общ консенсус като общество. Тоест, след като сме се разбрали какво е добро и какво е зло и всички сме сигурни, че това е добро и това е зло. Аз мисля, че още на този етап нещата са се пропукали много и ние днес нямаме пространство, нямаме начин, нямаме средства да обговорим това нещо. Пресата, медиите не могат да обговорят, защото съответно природата си, се занимават с информация, подаване на информация. Не могат някак си да се вдигнат по-нагоре, не им и е работа философски да огледат случващото се, философите, социолозите го правят, но го правят в толкова свити формати в тези медии, че всъщност няма никакъв начин това да бъде изговорено и напоително изживяно от цялата ни общност.

И тогава си казах, може би театърът е едно от малкото места, които са останали днес, в които все още легално ни е позволено да проведем този тип дебат по някакъв начин. Да преживеем нещо много съкровено, което е свързано с поетична реалност, с метафорична реалност, с усещане за метафизика, ако щете. Но това нещо да ни връща задължително тук и сега.

На мене ми е много трудно днес да се позиционирам като режисьор, като творец, колкото и помпозно да звучи това, и да ви говоря за вечните ценности, все едно нищо около нас не се случва. Мисля, че днес да се говори за любов или за трепетите на душата много е хубаво, обаче не стига!

Обаче не може! Обаче някак си потвърждава това, че ние продължаваме да правим нещо, като че ли светът около нас е същият. А той не е същият. И текстът „Хага“ ми даде тази възможност да сложа пръст в раната, която е тук и сега, за която не знаем как да говорим и в същото време да продължа да се занимавам с това, с което се занимавам и мисля, че мога да правя-тоест, Театър!

Тази смесица е изключително интересна, много вдъхновяваща много експлозивна и всъщност, нямам никаква идея, каква ще бъде реакцията в залата. Още повече, че живеем в общество, което има огромен проблем с базисния консенсус. Тоест, обществото е толкова разделено, че практически ние живеем в състояние на война. Засега тя е ментална, или енергийна, както искате я наречете, но тя е война. Хората не са започнали да се стрелят, но историята ни е показала, че това може да се случи за три секунди.

И тогава въпросът за мене ОК, къде е най-будната част на нашето общество и не би ли трябвало хората, занимаващи се с култура да я репрезентират тази най-будна част?

Признавам си, аз от самото начало съм шокиран от отсъствието на украински знамена върху емблематични сгради и институции, с което не друго, а се демонстрира съпричастност към трагедията, която изживява тази държава и нейният народ в момента. Също съм много стрестнат от това, че представители на нашия сектор много рядко взимат позиция. А има моменти, в които не може да не вземеш позиция. В смисъл, че невзимането на позиция е равно на колабориране. А знаем, кои са колаборантите в историята и с кого са колаборирали. Всички тези въпроси мене ме измъчват дълбоко и всъщност аз ходя и търся в очите на хората, които срещам, накаква ответна реакция. Това е свързано с огромното усещане за безсилие.

Другото, което е много стряскащо, е банализирането на войната в медиите. Това е неминуемо. За година и половина вече ние някак си банализирахме тая война и се научихме да живеем с нея. Това обаче не прави ужаса на случващото се по-малък. […]След като е настъпила тази умора и сме се докарали до там да обсъждаме, да анализираме, да деконструираме тази война, сякаш става дума за прах за пране, всичко това разбирам, но има ли пространство, има ли възможност да можем да говорим за същностното. И същностното се случва сега. Защото това, което забравяме често е, че това, което се случва сега, изцяло пренарежда парадигмата на взаимоотношенията, отваря нови полета за изследвания, за дебати. Съвременното общество търси днес нови начини за самоорганизация. То е изправено пред огромни предизвикателства. Изкуственият интелект, появата на един такъв играч на полето, сменя изцяло правилата на играта. В това влизат и всички разговори за идентичност, социална, полова, сексуална каквато искате. Също така екологията, тоест, какво правим с тази планета и след 20 години ще можем ли да живеем на нея? Всички тези въпроси едно съвременно общество би трябвало да си задава. Това са огромни предизвикателства. А в решаването или подстъпа на решаването на тези проблеми обществото търпи еволюция. И когато човечеството е изправено пред такъв тип въпроси да започнеш война, която е, как да кажа, защитена с аргументи, които са с 200-300, 500 годишна давност, е такъв анахронизъм! Аз и до сега на мога да преглътна как огромна част от обществото не си задава този въпрос за този анахронизъм и не си казва чакайте, не можем да градим бъдеще със мисловни структури, които са от преди 500 години! Тук вече има един когнитивен дисбаланс, който би трябвало да бъде адресиран и за който би трябвало да се говори. И понеже не говорим, и понеже не знаем как да говорим, решаваме да дадем гласност на всичко. Включително и на другата алтернативната или както искате я наричайте, гледна точка.

Ние се докарахме до там, в момента да имаме партия, която не се занимава с политика, а се занимава с пропаганда. Отговорността е на всички нас, че се докарахме дотам. И срамът е на всички нас. И ужасът от това, че мълчим, че огромно количество от институции, които всъщност презентират тази държава се държат, сякаш малко да са мимоходом тука, малко са към едното, ама малко към другото, фактът, че имаме президент, който ползва абсолютно същите опорки и термини, които ползва Песков, говорителя на Путин, никой не е възмутен. Или малкото, които са възмутени, бълват своята кокерова злост като мене в къщи, или зад тази маса или на репетиции, но какво от това?

И тук си давам сметка- значи нямаме консенсус. Значи базисно не сме се разбрали, че това е добро, а това е-лошо. И понеже в този тип релативизъм всъщност всичко може да мине, и плявата може да мине за злато, от усещане за малоценност, от това, ами айде, така е, ние винаги имаме нужда от голям брат и т.н.т и стигаме до една маса, на която Галин пред журналисти говори за политика.
Това само по себе си е театрализиран абсурд.

Но ако е така, дайте да отидем до края, защото аз не виждам къде другаде може да се говори за това нещо и слава Богу, че се занимавам със театър, и слава Богу, че в театъра можем да говорим за това.

Така че, за мотивацията ми да тръгна да работя този текст мога да говоря много дълго, но общо взето ако трябва да я формулирам, това беше, че

АЗ НЕ МОЖЕХ ДА ПРОДЪЛЖА, АКО НЕГО НАПРАВЯ.
НАИСТИНА. ИНАЧЕ ЩЕШЕ ДА МИ БЪДЕ ПРОТИВНО ДА СЕ ГЛЕДАМ В ОГЛЕДАЛОТО.

Когато аз отидох на първа репетиция, видях срещу себе си хора, които хал хабер си нямат за какво става дума. Или са чували, но така или иначе не са се занимавали, първо, защото не им е работа, второ, защото са много заети, играят всяка вечер, ходят на турнета, снимат се в сериали показват се по телевизиите… занимават се със всичко друго, но не и със сюжета на пиесата. И това е нормално […] Започнахме да четем. Четейки, те не знаеха че основната част, особено в началото на пиесата са документални текстове. И си казах, добре, няма да ги занимавам с това кой колко е лош, защо е убил толкова хора и пр. Ще ги занимавам с игровата ситуация. И тръгвайки от там, бавно и постъпателно да добавям информация за всеки от героите, ние на сцената имаме 10 персонажа, които са реално съществуващи лица, два месеца по-късно всички те са в телеграм каналите на Украйна и Русия, и отстрана на политическа култура са много напред. А един от актьорите дойде и каза-„Аз се страхувам да играя този персонаж, аз четох за него. Той се интересува от Балканите, отговаря за за тях и ще разбере, че аз го играя и ще ми направи нещо.“ Казах: “Спокойно преди да дойде твоят ред има един друг, който играе по-страшна роля, преди него съм аз, преди това е авторката… Но така или иначе изведнъж се появи някакво чувство за отговорност. И успяхме да постигнем консенсус за базисни неща. И от този консенсус да тръгнем нататък и да се опитаме да градим бъдеще.

Така, както ви говоря сега, може би ви се струва, че това ще бъде нещо много страшно и тежко за гледане. Много е смешно. Казвам ви. Има моменти, които са толкова абсурдни, че предизвикват откровен смях. Има моменти, които са смразяващи. Има моменти, които те е срам да гледаш. И аз държа всички тези усещания и чувства да бъдат извадени. И това, което е много важно. Авторката е работила дълго време със адвокати и специалисти юристи. Правила е безкрайни интервюта с руски олигарси, някои от тях много близки до Путин, в момента са избягали. Тоест, тя дълго се е подготвяла за да изгради тази структура с документални парчета текст. Но прави един гениален ход: казва, че че това е едно дете което си представя цалото едно нещо и тогава всички ограничения отпадат. И тука започва истинският театър Започва това, което те кара да разбереш, че не става въпрос за пропаганда или за политически стейтмънт, което ще се изсипе мърху главата ми с кофи след това. Не. Тук става дума за художествена действителност, която е в най-добрите традиции на политическия театър. Който в България не е развит не е имало кога да се развие. Последно което се сещам от късния соц, е последната пиеса на Радичков „Образ и подобие. Политически театър, който е като притча.

И последно ще кажа за партия „Възраждане“. Партия, разбирам. Но патетиката, силата това, което те предлагат на обществото е базирано на нещо, което не знам как се казва на български, нарича се ресентимент.* Това е, когато ти имаш дълбоко усещане за метафизичен провал на всяко едно ниво на своя живт. И ти акумулираш в себе си разочарование, което се превръща в ропот, накрая се превръща в обмерзение в омраза. Но това нещо, което те изяжда отвътре ти го канализираш и насочваш извън тебе, трябва да намериш виновния. Хитлер много хубаво е използвал това, като е посочил евреите за виновни. Врагът е винаги извън тебе. „Възраждане“ е изцяло обърнато към миналото. Великата ни история… Всъщност, когато се опиташ да съчетаеш минало с ресентемент, това е Адът! Защо, защото минало и ресентимент не правят бъдеще.
И правейки връзка с войната- Путин твърди, че целият свят е срещу него и той се сражава с целия свят. Путин не се сражава срещу целия свят. Путин, както казва Дмитрий Биков, се сражава срещу бъдещето.

Участват: Кремена Деянова, София Бобчева, Илиана Коджабашева, Васил Драганов, Юлиан Вергов, Явор Вълканов, Христо Петков, Димитър Николов, Деян Донков, Велислав Павлов, Радена Вълканова, Радина Кърджилова, Дарин Ангелов, Христо Терзиев, Стелиан Радев, Пламен Димов

Премиерата – 19 и 20 септември 2023 г. Билетите са почти изкупени.

* РЕСЕНТИМЕНТ- чувство на опротивяване, чувство за възмездие, за отплата, необходимост от омаловажаване на качествата и постиженията на другите, чувство на безсилна омраза, което по-ниско стоящият в социално и духовно отношение изпитва към знатните и властимащите; най-сетне р. се пренася върху самия изпитващ го субект, така че той намразва сам себе си. Като всекидневно явление: потребността да говориш лошо за другите, да им приписваш злонамереност, като по този начин чувстваш себе си по-добър в сравнение с тях и така преодоляваш собственото чувство за малоценност. А самият социален и национален ресантиман превръща байганювщината в резервоар на леви и десни тоталитарни идеологии и практики. Така към преосмисленото понятие на Бахтин „телесна долница“ прибавих и ницшевото понятие „ресантиман“ (почти непреводимо, но близко до Гео-Милевото „вековна злоба на роба“). Български тълковен речник