Два нови спектакъла в Сатиричния театър

Ако искате да си създадете истинско празнично настроение, да си подарите духовна наслада с много пречистващ и вразумителен смях, изберете новите премиери на Сатиричния театър: „Луцифер“ или“ Последният страстен любовник“. Всъщност, нямате избор. Най-добре и двете, пише obache.bg.

И двата спектакъла кореспондират с времето, в което живеем и ако щете, с духа на Коледата, която уж ни е дадена да се пречистим и одухотворим, пък все едната наслада и плътското ни тегли като преживяване. Мислите, че за това е виновен той, Дяволът, който все намира кога и как да ни изкушава? „Не, не съм толкова лош“, казва Луцифер в моноспектакъла на Хосе Варлета, и го доказва. А ние, самите, какви сме?

Два спектакъла, по проверени и ненадминати майстори на комичната драматургия: Нийл Саймън и Хосе Варлета, два спектакъла, режисирани от утвърдени имена Антон Угринов и Николай Младенов, два спектакъла, в която актьорите щедро раздават таланта си. И на всичкото отгоре, тематично някак си свързани по между си. Грехът, изкушението, и цената на морала. Борбата между Доброто и Злото. Възможно ли е да съществуват всъщност, едно без друго? Как да осмислим доброто без съществуването на злото?

Да сложим червена точка „забранено под 16“ и да чуем главния заподозрян. В изкусителна водевила опаковка се изправя пред нас дяволът, самият дявол, избрал да ни се представи с първородното си име Луцифер. „Не съм толкова лош“, повтаря нееднократно той в пиесата, чието оригинално заглавие всъщност е „Сега е моят ред“. Та да го чуем него, защо отрича да е единственият набеден злосторник и смята себе си за повелител на изкуството и литературата.

Любимият син на Всевишния, с първородно име означаващо светлина, напуснал пределите на Божието царство, отегчен до смърт. „А вие бихте ли живели в свят, единствено доминиран от догмите на катехизиса, сред повседневни григориански песнопения, без никакво забавление, без познание, без смях? Вие чували ли сте монахиня да ви разказва виц?“ Пълна скука, нали, ако няма кой да обърне другата страна на монетата за да докаже, че за да съществува доброто, трябва да го има и злото. „Може ли да го има щастието без нещастието“- казал това Луцифер на Баща си и се нагърбил със задачата да ни учи как трябва да ги различаваме. Подавайки забранения плод на Ева и оттам историята на неговите изкушения през вековете е като партия шах между него и Бога. (тук по пиеса следва гръмотевичен тътен). „Той създаде християнството и любовта към ближния аз – Ватикана“, казва Луцифер е, как да не се гневи Господ?! Обаче Луцифер не поема вината изцяло за злото по земята. Той е само провокаторът, а изборът да творим добро или зло се пада на нас, хората. И доказва, че много от злините самите ние си ги създаваме, особено когато се объркаме в представите си за свобода. Защо ли зазвучава „Лили Марлен“ и възкръсва споменът за Ваймарската република, Мюнхенското кабаре 1934 г.?

Трябва да се признае, че благодарение на невероятните способности на Боян Арсов да се превъплъщава, да играе едновременно няколко плана-иронично и сериозно, откровено и подвеждащо ролята на изкусител и на пророк, умело персонализирайки различните въплъщения на греха и злото, зрителят разчита и най-деликатните нюанси и детайли на посланието, заложено в текста. Изключително гъвкав и динамичен, пеещ, танцуващ, влизащ с лекота от образ в образ, от състояние в състояние с главозамайваща енергия и способности да предаде мимически и пластически всяка мисъл, магнетичен като присъствие, дарен с харизма и обаяние, Боян Арсов е истинска находка и попадение за тази роля.

На пресконференцията след предпремиерния спектакъл, гости на която бяха самият автор Хосе Варлета,(между впрочем автор и на „Светици и перверзници“ – друг хитов спектакъл на Сатиричния театър), испанският актьор Мигел де Мигел, изпълняващ същата роля в Мадрид с искрено възхищение признава – „Боян е по-добър от мене.“ Такива жестове са редки, да признаеш качествата другиму, но в театъра съществуват.

превод: Мариана Младенова, сценичен вариант и постановка: Николай МЛаденов, сценична среда и костюми: Боян Арсов и Николай Младенов, музикално оформление: Мартин Каров, драматург: Богдана Костуркова, помощник – режисьор Яна Каменова, Ива Станчева, фотограф Петър Петров

„Последният страстен любовник“ от Нийл Саймън също кореспондира с темата за прегрешението и е контрапункт на внушението, че преследването на разнообразието носи щастие и усещане за свобода.

Постановка: Асен Угринов, превод: Матей Тодоров, сценография: Свила Величкова, музика: Калин Николов, драматург: Михаил Тазев, помощник-режисьор: Цветелина Симеонова, Живка Бадева, фотограф: Антон Даскалов

Живеем в свят, доминиран от сексуалните предизвикателства. Свят, в който сексът се е превърнал сякаш в задължително условие за успех. Не случайно и думата на 2023 г. се оказа Rizz, (произлизаща между впрочем от древногръцката харизма, която съвсем не означава само това) Съкращаването на думата е олицетворение на разбирането за щастието и успеха в света на комерсиалното-а именно умението да събуждаш първичните желания за притежание. В такъв свят да живееш почтено си е огромно изпитание, ако не мисия невъзможна. Но пък дали е толкова лесно ако случайно си запазил своята почтеност, да се разделиш с нея?

И ето, че Нийл Саймън подлага на експеримент един почтен мъж, като го вкарва в три абсурдно-смешни ситуации, в опит да вкуси от забранения плод. Да извърши изневяра. Не, че не обича жена си, не. Или децата си и работата. Но иска да се отдаде на изкушението и усети тръпката на различието, на новото, на непознатото. Въобразявайки си че така ще получи своята доза вълнуващо щастие. Своята глътка безнаказана свобода. И кани тайно в квартирата на майка си, в нейно отсъствие и в работно време разбира се, (какъвто е моделът) съответно една, втора, трета дама. Попада на изкусителката, непредсказуемата и моралната… И какъв е резултатът?

Блестящ в ролята си, Георги Спасов е безумно смешен, попадайки в капана на собствените си илюзии. И след като преминава през всички степени на нерешителност и колебания, стрес и потрес от липсата на комуникация, на непреодолими морални изпитания, в крайна сметка от избора му надали ще се изненадате. Всъщност, на пръв поглед лековатият тон на хитроумния текст, както и богатото на обрати сценично действие дават възможност за сериозен нравствен анализ на днешното ни битие. И изводът е някак си терапевтично успокояващ.

А трите актриси са наистина шеметни. Отегчената и опитна Илейн – Рада Кайрякова, която всъщност е олицетворение на мъжкото въображение за страстна изкусителка, сменяща партньорите си като носни кърпички, е абсолютно автентична в изпълнението на ролята.

Деница Даринова – шантавата въображаема актриса Боби Мишел, пародия на образите от лъскавите реклами на кино иконите, която няма никакъв реален допир с действителността и неповторимата Ани Вълчанова, в ролята на моралната въпросителна – „В какъв свят живеем?“- невъобразимо смешна в черупката на сковаващата я невъзможност да преодолее дилемата- да предаде ли приятелката си, или да изневери за да отмъсти на изневеряващия ѝ съпруг.

Сцените следват една след друга с невероятна динамика, главният герой Георги Спасов във всяка една от тях е принуден да бъде едновременно и въображаемият неустоим любовник, прикривайки естествената си човешка същност,и същевременно му се налага допълнително да се превъплъщава, партнирайки на непредвидените характери на своите гостенки. Камерната сцена дава възможност да се проследят невероятните му умения да се претворява ту в свенлив и неопитен, ту в страстен изкусител, ту в човек, изправен пред неразрешима морална дилема. Всяка една от сцените е изпълнена с находчивост и въображение, актьорите играят е с ненадмината енергия, яркост и точност на детайлите, без грам преиграване.

Правят все по силно впечатление успешните спектакли, които пълнят салоните на Сатирата. Театърът освен голяма сцена има своята Камерна сцена, и Хепи Комеди бар, който беше открит в тежкото време на Ковида, но набира скорост като поднася на публиката ярки и открояващи се моноспектакли, които дават възможност на актьорите, особено на младите, да разкрият пълноценно възможностите си, а и да наложат стилистиката на трудния и неразработен у нас кабаретен и водевилен жанр. За успехите на театъра, за постиженията на актьорите обаче, си има причини и те се дължат не само на добре подбраната драматургия, отговаряща на профила, но най-вече на екипния дух, постигнат от съвместната работа на целия постановъчен състав, на всички, ангажирани с дадено представление.

Най-добре го казва режисьорът Николай Младенов:

„Аз това, което много ценя и съм благодарен, че ми се случва тук, в Сатиричния театър, е тази екипна работа. Работим на едни обороти с драматурга, с преводача, с автора, работим заедно не се сърдим, не се обиждаме, когато нещо не ни се получава, защото в крайна сметка свръх задачата е да създадем един общ продукт.“