Предателство, насилие и изневяра. Как Бритни Спиърс загуби всичко по пътя към щастието?

Бритни Спиърс отдавна привлича публиката не с песните и албумите си, а с провокативното си, странно и плашещо поведение в социалните мрежи. Тя публикува разголени снимки и снима странни видеа, а за психичното ѝ здраве се говори отново и отново по цял свят. От водеща певица на планетата тя се превърна в звездна луда жена, станала жертва на славата, предателството на семейството и близките. Тя обаче не отрича нищо. Тя говори откровено своя живо в автобиографията си "Бритни Спиърс: Жената в мен". Откъси от нея публикува Lenta ru.

"Джъстин Тимбърлейк издаде видеоклип към песента Cry Me a River, където жена, която прилича на мен, му изневерява и той се скита наоколо в дъжда, копнеещ. Естествено, медиите подхванаха тази легенда и започнаха да ме представят като блудница, разбила сърцето на златното момче на Америка. Истината беше, че докато аз лежах в кома вкъщи в Луизиана, той лудуваше в Холивуд.

Нека отбележа, че както в скандалния си албум, така и в разговорите с журналисти, които го следваха навсякъде, Джъстин забрави да говори за моментите, когато ми е изневерявал.

В Холивуд мъжете винаги са имали повече свобода на действие от жените. И видях как всички те бяха насърчавани да говорят лоши неща за момичета, за да станат известни и могъщи.

Но бях сломена и не можех да направя нищо.

Идеята, че съм го предала, внесе меланхолия в звученето и настроението на албума и очерта творческата цел - да се скараме на невярната жена. В света на хип-хопа през онези години имаше популярен лайтмотив, който може да се опише като: „Майната ти, кучко!“ По това време беше модерно да се отмъщава на жените за това, което мъжете смятаха за проява на неуважение към тях. Например, песента на Еминем "Ким" за бруталното отмъщение имаше огромен успех. Единственият проблем беше, че нещата с Джъстин и мен изобщо не стояха така.

Cry Me a River стана невероятно популярна. Всички симпатизираха на Джъстин. Опозориха ме.

Тогава нямах възможност да разкажа моята версия за тази скандална история. Не можех да обясня нищо, защото знаех, че ако Джъстин убеди света, че е прав, никой няма да застане на моя страна.

Не мисля, че той осъзнаваше силата си, когато реши да ме злепостави. Мисля, че той все още не разбира това.

След излизането на Cry Me a River ме освиркваха навсякъде, където отидох. В клубовете например. Веднъж отидох на мач на Лейкърс с по-малката ми сестра и приятеля на брат ми и цялата арена ме освиркваше. Джъстин каза на всички, че сме имали сексуална връзка, като ме изкара не само измамник и курва, но и лицемерен лъжец.

Като се има предвид, че феновете ми включваха много тийнейджъри, моите мениджъри и агенти ме представяха като вечна девственица, въпреки че Джъстин и аз живеехме заедно и правихме секс от четиринадесетгодишни.

Бях ли ядосана, че той бърбори за сексуалния ми живот? Не. Честно казано дори се радвах.

Защо моите пиари се опитаха толкова много да ме представят като невинно момиче на двадесет години? Кой го интересува дали правя секс или не?

Оценявах, когато Опра каза в шоуто си, че моята сексуалност не засяга никого, а що се отнася до моята девственост, „не е нужно да казваш на целия свят, ако промениш решението си да я загубиш“. Да, като тийнейджър се съгласих на невинния образ, защото всички му отдаваха голямо значение.

Но като се замисля, толкова е глупаво да обсъждам тялото си, да соча с пръст и да казвам: „Виж! "Богородица!" Това не трябва да засяга никого. И това отклони фокуса от мен като музикант и изпълнител.

Работих толкова усилено върху песните и изпълненията, но всичко, което някои журналисти ме питаха, беше дали гърдите ми са истински (наистина не съм имала операция) и дали хименът ми е непокътнат.

Признанието на Джъстин за нашата сексуална връзка придвижи въпроса напред и не трябваше да обяснявам на никого къде и кога съм загубила девствеността си. Не се чувствах зле да обсъждаме интимния ни живот и го защитих, когато беше критикуван за тези разкрития. "Това е толкова грубо!" — възмутиха се хората. И ми хареса, когато каза: „Тя е жена. Тя не е девствена".

Като дете постоянно ме измъчваха угризения на съвестта. Срамувах се и винаги ми се струваше, че семейството ми ме смята за лоша. По някаква причина си мислех, че само аз съм виновна за сполетялата ме тъга и самота, че аз заслужавам всички нещастия и провали. Знаех, че истината за нашата връзка не приличаше на това, което всички ми казваха, но все пак се чувствах така, сякаш съм причинила цялото страдание умишлено. Явно съм правила лоши неща. Вярвам в кармата и когато нещо лошо се случи, това означава, че ме е застигнало.

---------------------------------

Винаги съм била невероятен емпат. Подсъзнателно усещам през какво преминават хората в Небраска, въпреки че съм на хиляди километри. Жените понякога синхронизират цикъла си и имам чувството, че моите емоции се синхронизират с тези около мен. Не знам с какъв термин да го нарека: космическо съзнание, интуиция, психическа връзка, но съм 100 процента сигурен, че мога да усетя енергията на другите хора. Трябва да живееш с това.

Може би си мислите: "О, Боже мой, тя наистина ли ще обсъжда тези паранормални глупости?". Дайте ми минутка.

Работата е там, че бях чувствителна и млада. Нямах възможност да спра и да си позволя да преживея аборта и раздялата. Много се разстроих

Джъстин ме накара да изглеждам зле и аз го повярвах. Оттогава имам чувството, че върху мен има някакво проклятие. Все пак се надявам, че ако това е вярно и съм натрупала толкова много лоша карма, може би аз (като възрастна жена) мога да обърна този поток от негативност и да си донеса късмет.

Не издържах повече, затова с моя приятелка решихме да избягаме от всичките си проблеми в Аризона. Тя излизаше с най-добрия приятел на Джъстин, двамата се разделиха по същото време, когато и ние, така че беше решено да отидем на пътуване, за да избягаме от всичко.

Решихме да оставим всичко в миналото.

Приятелката ми също беше с разбито сърце, тя беше преживяла много и ние говорихме много, опитвайки се да облекчим страданието от самота и негодувание. Благодарва съм ѝ за приятелството.

Докато прекосявахме пустинята в кабриолет със спуснат капак, звездите блестяха в небето, вятърът духаше в косите ни и нямаше музика. Само звуците на нощта, идващи от всички страни.

Докато гледахме пътя пред себе си, ме обзе зловещо чувство. Бягах толкова дълго, че не можех да си поема дъх. Бях изпълнена с дълбока красота, неземна и скромна. Погледнах приятелката си, чудейки се дали да споделя чувствата си. Но какво да ѝ кажа?

"Вярваш ли в извънземни?" Затова си замълчах.

Тогава чух гласа ѝ през вятъра.

- Усещаш ли го? Какво е това...

Каквото и да беше, тя също почувства нещо. Протегнах се и стиснах силно ръката ѝ.

Поетът Руми е написал, че раната е място, през което светлината влиза в нас. Винаги съм вярвал в това. Имахме нужда от това, което почувствахме онази нощ в Аризона. Бяхме духовно отворени и възприемчиви. Показано ни е, че има повече от това, което изглежда на пръв поглед – наречете го Бог, по-висша сила или паранормално. Каквото и да беше, беше толкова истинско, че го усетихме заедно.

Много пъти ми е било неудобно да споделям неща, защото се страхувах, че ще ме помислят за луда. Но сега научих урока си по трудния начин. Трябва да кажете какво чувствате, дори това да ви плаши. Важно е да разкажете историята си.

Може да се наложи да повишите тон, за да направите това. Имах още много да науча онази нощ, когато аз, една изгубена душа, почувствах присъствието на Бог в пустинята.

Но реших, че няма да позволя на мрака да ме погълне. Дори в най-тъмната нощ може да се намери светлина

---------------------------------

„Ще ви изпратим в специализирано заведение за празниците“, каза терапевтът. „И преди да отидете там, специалист ще дойде при нас, за да проведе серия от психологически тестове.“

Бляскава жена, която бях гледала по телевизията и инстинктивно мразех, дойде в дома ми, настани ме против волята ми и тества когнитивните ми способности в продължение на няколко часа.

Баща ми, Джейми Спиърс, обяви резултата: лекарят смяташе, че съм се провалила на тестовете. „ТСега ще трябва да отидеш в психиатрична болница. Има нещо нередно с теб и то много сериозно. Но не се притеснявай: открихме малка рехабилитационна клиника в Бевърли Хилс. Престоят там струва 60 000 долара на месец."

Докато си опаковах нещата, се разплаках и попитах колко време ще ме накарат да стоя там. Но се оказа, че това е неизвестно.

Може би месец. Може би две. Или дори и трите. Всичко зависи от това колко добре върви всичко и как се представяте.

Оказа се, че в луксозния рехабилитационен център са ми разработили програма по поръчка, така че да бъда сама през цялото време и да нямам контакт с други хора.

- Ами ако не отида?

Баща ми каза, че в този случай ще трябва да се обърне към съда и ще бъде ужасно неудобно.

"Ще те накараме да изглеждаш пълен идиот и повярвай ми, няма да спечелиш делото. Предпочитам да те пратя на лечение, отколкото на съд".

Разбрах, че това е изнудване и манипулация. Честно казано, имах чувството, че се опитват да ме убият. През всичките тези години никога не съм противоречала на баща си и не съм отказвал на никого. Онзи ден моето „не“ много го ядоса.

Бях принудена да отида. Притиснаха ме до стената, без да ми оставят избор. Ако не направите това, ще има последствия, така че ви предлагаме да отидете там и да прекратите това възможно най-скоро.

Но не беше възможно всичко да приключи бързо. Защото след като бях там, не можех да си тръгна, въпреки че се молех за това. Държаха ме затворена против волята ми няколко месеца.

Лекарите ме отведоха от дома, далеч от децата и кучетата. Не ми беше позволено да излизам навън или да карам кола.

Трябваше да давам кръв всяка седмица. Не можех да се изкъпя сама. Не ми беше позволено да заключвам вратата на стаята си. Бях наблюдавана, дори докато се преобличах. Трябваше да си лягам в девет вечерта. Беше ми позволено да гледам телевизия от осем до девет часа, легнала в леглото.

Ставах в осем сутринта и ден след ден ходех на различни срещи. В свободното си време гледах през прозореца, гледайки как колите идват и се отдалечават, довеждайки терапевти, охранители, лекари и медицински сестри.

Мисля, че това, което ме нарани най-много, беше да гледам как хората идват и си отиват, докато на мен не ми беше позволено да си тръгна.

Обясниха ми, че всичко е за мое добро. Там се почувствах изоставена, въпреки че всички казваха, че искат да ми помогнат.

Никога не можах да разбера какво иска семейството ми от мен. Направих всичко, което трябваше. Децата идваха да ме видят за един час през почивните дни. Но ако не правех това, което беше „задължително“ в рамките на една седмица, нямах право да ги видя.

Когато дойде време за даване на кръв, до лаборанта бяха медицинска сестра, охранител и асистентът ми.

Канибал ли съм? Или банков обирджия? Диво животно? Защо се отнесоха с мен, сякаш щях да подпаля мястото и да убия всички?

Мериха ми кръвното по три пъти на ден, все едно съм на осемдесет. Лекарите не бързаха. Настаниха ме. Извадиха маншета. Слагаха го бавно и така изпомпваха. И правеха това три пъти на ден. За да се чувствам нормална, трябваше да се движа. Аз съм танцьор, движението е част от живота ми. Ето тук успях. Имах толкова голяма нужда от това. Но те ме държаха на този стол цяла вечност. Започнах да се чувствам като подложена на ритуално мъчение.

Чувствах безпокойство през цялото време: в краката, в сърцето и в мозъка си. Нямах възможност да изразходвам тази енергия.

Когато тялото ви се движи, вие знаете, че сте живи. Това е всичко, което исках. Но не можех да помръдна и започнах да се чудя: може би всъщност вече бях полумъртъв? Чувствах се съсипана.

От седене на стол с часове дупето ми стана толкова голямо, че нито един чифт къси панталонки не ми ставаха. Изгубих контрол над тялото си. Имах ужасни и невероятно реалистични кошмари, как тичам през гората.

Моля те, събуди се, моля те, събуди се, моля те, събуди се, не искам това да е истина, това е просто сън, помислих си.

Ако това, че съм на това място, трябваше да ме излекува, те не успяха да постигнат този ефект. Започнах да си представям себе си като птица без крила. Когато си дете, понякога бягаш с разперени ръце, духа вятър и за секунда ти се струва, че летиш. Толкова много исках да го усетя. Но единствено от ден на ден ми се струваше, че пропадам в земята.

Прекарах два месеца в рехабилитация в Бевърли Хилс. Беше ад, попаднах в собствения си филм на ужасите. Гледам филми на ужасите. Гледах The Conjuring.

След месеците, прекарани в този център за лечение, вече не се страхувам от нищо. Сериозно, не ме е страх от нищо.

В момента съм може би най-малко страхливата жена, но това изобщо не ме радва, а ме натъжава. Не трябва да съм толкова силна. Тези месеци ме направиха твърде корава.