Стратегическа плитчина или тактическа дълбочина?

Срещата Ердоган-Путин ще бъде дълго време в геополитическото око на света. Не се е случвало турски президент да се извинява на руски език. Това не е интересен детайл от приложната лингвистика, а от приложната политика. Не се е случвало също турски президент да бъде приет в „гръцката зала“ на Константиновския дворец. И това не е интересен детайл от битовите виждания на домакина, а от знаковата му система за хранещата се със символи политика. Интересно ще е дали Ердоган ще направи „сирийска зала“ в „Ак Сарай“.

Въпросите за това, което се случва в Константиновския дворец в Санкт Петербург и в „Ак Сарай“ могат да бъдат зададени и по друг начин. Сближават ли се Путин и Ердоган за сметка на Запада? Каква ще е аритметиката на това сближаване за Изтока?

Първо, какви ще са реалните измерения на това сближаване и ще доведат ли до драматичните геополитически промени - от САЩ през ЕС до Близкия Изток.

Второ, ще трябва ли НАТО да преразгледа съюзническите си задължения и права към Турция. Анкара ще трябва ли да направи същото? Ако това се наложи, изгражданото десетилетия status quo няма да бъде одраскано. То ще бъде тежко ударено. В този смисъл съвсем не е лишен от основания и въпросът: ще има ли някакъв Turkxit от НАТО? Самото задаване на този въпрос опъва дипломатическите и военните нерви. А те не се опъват само от политически и икономически промоции.

Трето, най-тежката ситуация между ЕС и Турция заради бежанския поток, едва ли ще намери адекватно решение и може да стане още по-тежка. При това на фона на очакваното руско-турско сътрудничество по сирийската война и неминуемата промяна на влиянието им в Близкия изток. Получава се така, че светска Турция може да затвори вратата на Европа към ислямския свят. Затова Европа ще трябва да решава тежка дилема – как европейската външна политика да търси мерки не само на думи, и в същото време да запази диалога с Анкара. Изобщо Западът ще трябва да си отговори на въпроса дали турската външна политика за влияние в Близкия изток може да се съчетае с интересите на Европа и НАТО. След срещата в Санкт Петербург тази дискусия предстои. На всичкото отгоре Путин показа как твърдият курс към Ердоган има ефект. Изводът се налага от само себе си: турската политика на Европейския съюз ще трябва да се гледа едновременно с руската политика на Запада.

Четвърто, енергийните споразумения между Москва и Анкара докъде ще докарат европейската енергийна политика и какво отражение ще има това за другия горещ конфликт – Украйна? Не става ли така, че Путин ще влезе в ЕС през Босфора?

Въпросите са много, отговорите засега малко, и то само в сферата на предположенията. Естествено, че в НАТО и ЕС гледат с безпокойство на руско-турските договорки. Причината е проста – те донякъде са насочена срещу Запада. Според сериозните наблюдатели обаче страховете от сближаването на Москва и Анкара са преувеличени. То нямало „стратегическата дълбочина“ на антизападен съюз, защото се ограничавало само в плитчините на Черно море. Аргументът е, че Ердоган и Путин са се фокусирали предимно върху помирителната риторика и в този смисъл приказките за Turkxit са фантазия. Контрааргументът: нима „Турски поток“ или АЕЦ „Акую“ са само помирителни жестове? Естествено, че не. Това са сериозни енергийни проекти, а те винаги са с... геополитически цели и с геополитически последици.