Фейсбук стана жалейка

Мустакат мъж гледа с бялото на очите разплакана жена, която не го обича. Така започна всичко. Минаха 30 години, откакто ни споходи културният шок "Робинята Изаура". Споходи ни, за да остане.
Две поколения израснаха с чалгата на филмовото изкуство - сапунките.

Две поколения плачеха и продължават да го правят с мазохистично усърдие, за нещастието на измислени герои. Не е чудно, че днес ФБ се е превърнал в жалейка.
Денонощно оплакваме хора, които малцина от нас са виждали на живо, още по-малко познавали лично.

И това не е обикновено лицемерие, което спохожда и здравите духом, а тъжна диагноза
Превърнахме се в бабички.

Но дори те, седналите на пейката пред входа старици, са по-адекватни от нас, когато от сутрин до вечер бъбрят задъхано кой е умрял и дали се е мъчил много. Поне са го познавали.

Принс, Дейвид Бауи, Джордж Майкъл, ансамбъл Александров, принцеса Лея, прегазените в Ница и Берлин. Каквито и прободени сърца да поставяме в профилите си, мъката за близките им ще бъде несъизмерима с нещото, което представяме за скръб.

Ето, майката на Фишер не издържа и си отиде ден след нея, подготвяйки погребението на детето си. Това е мъка. Тяхна. А ние се караме и класираме смъртта на непознати нам хора по важност. Само защото са известни. Тежка мъка, кантар не я издържа. Тото Кутуньо щял да пътува с руския ансамбъл за Сирия. И ако беше станало най-лошото и с него? Щяха да се намерят люде, които да разделят жертвите на достойни и недостойни за оплакване. Те и без него се намериха. Че даже и един бивш председател на Народното събрание счете за нужно да се упражни по темата. Литератор, по-силно е от него...

Планинарят Тодор остана жив и бе намразен само заради това. Не от близките му, разбира се. Не можахме да нахлузим тениски "Аз съм Тодор".

Пресмятаха колко е ощетил хазната за спасението си. И когато разделиха 20 000 лева на 7 милиона мишлета, замлъкнаха. Усетиха се, че стават жалки.

Хайде да обърнем повече внимание на хората край нас, докато е време. За всеки има кой да страда истински...