Защо ДПС натисна червения бутон

ДПС тръгва към първия си за този парламент вот на недоверие. Но не за първи път с БСП. И ако за БСП мотивите са ясни – столетницата е отрицанието на ГЕРБ, то до последно в поведението на Движението се очакваше някакъв скрит ход – може би все пак няма да приемат да заявят открито, че застават срещу ГЕРБ.

Това коментира за сайта „Епицентър“ Валерия Велева.

Решението дойде на последния Централен съвет,

където ръководството на партията задължи структурите си да работят с всички допустими политически средства за „демонтаж“ на коалицията с националиститите. Беше изненада. За първи път в политиката у нас се използва конкретна формулировка, взета назаем от технико-инженерната словестност. Някои анализатори се опитаха да си направят каламбури с тази дума, други - нескопосани шеги. Истината е, че ДПС не случайно използва „демонтаж“ като символ на рязко, радикално действие в отговор на политическа ситуация. Още в началото на сформирането на кабинета „Борисов 3“ стана ясно, че ДПС няма да преглътнат формулата „власт с националисти“. Въпросът бе кога ще натиснат червения бутона.

И тук проблемът дойде не само от „монтирането“ на извънсистемните играчи във властта, а и от арогантното им поведение, което взривява парламентаризма у нас.

В началото ГЕРБ не осмислиха, че за

първи път с Обединените патриоти ще имат „етнически“ проблеми

в управлението, а после не отчетоха постепенното радикализиране в говореното на Мустафа Карадайъ в отговор на недопустимото поведение на ОП.

Всъщност Карадайъ е последователен. От своето създаване ДПС носи ценности, които никога няма да загърби. Живее с истини, които никога няма да прескочи. За първи път настоящото управление се оказа изпитание за базисните темели на движението. Както никоя друга партия в България ДПС се роди в зората на прехода от раните на “възродителния процес”, мина през клеймото, че е “проект на ДС”, през обвиненията, че е “антиконституционна”, през непрекъснатото натякване за “етническия” ѝ комплекс и стигна до утвърждаването ѝ като първата българска либерална партия, член на Либералния интернационал с трайно и активно присъствие в Европейския парламент.

Нещо повече - днес нейни представители са във висшите ръководства на Европейските структури и навсякъде са приемани като кадри на партия, превърнала се в символ на мирния етнически модел у нас и неизменен властови фактор от началото на прехода до днес. Зам-председателят на ДПС Филиз Хюсменова е и зам. -председател на групата на АЛДЕ в ЕП, зам.-председател на комисията по вътрешен пазар и защита на потребителите; председателят на младежкото ДПС Илхан Кючюк за втори път е избран за вицепрезидент на АЛДЕ, при това с най-висок резултат; Неджми Али е член на комисиите по бюджет, по външни работи; Искра Михайлова е председател на комисията по регионално развитие, зам.-председател на комисия по околна среда, обществено здраве и безопасност на храните. Всички те са сред най-активните европейски парламентаристи.

В очите на Европа това изглежда като успех за ДПС,

за неговите ръководители и избиратели. В очите на властта у нас обаче ДПС продължава да бъде сочено като “чуждото” тяло в един обществен организъм, което трябва да бъде „смачкано“, стъпкано“ „унищожено“, по думите на ОП.

В Европа Мустафа Карадайъ се среща с министър-председателите – либерали на Белгия, Холандия, Дания, Люксембург, Естония, Финландия и Словения. У нас шмъркащият Валентин Касабов го предупреждава „да не се пречка в краката му“.

Разбираемо е ГЕРБ да не искат управление с ДПС, но е необяснимо защо допуснаха този език на омразата да плъзне във властта, защо позволиха да се развихри агресията на националистите на всички нива в управлението. Няма как в Европа ДПС да бъде уважавано като проевропейска партия, а в собствената му родина – анатемосвано, и то от антиевропейци - участници във властта. Дисбалансът е очеваден.

В същото време няма друга партия у нас, чийто създател и неизменен лидер да е записал още в учредителните документи от 1990 година следните цели, които си поставя тогава:

-Да държи партията далеч от етническата конфронтация на Балканите в края на ХХ и началото на ХХI век и да предотврати пламването на етно-религиозна искрица в страната

- Да отстояваща сигурността на страната и единството на българската нация под мотото: „България е наша обща родина“

- Да постави партията на голямата европейска сцена и да я превърне в пример за „български модел“ в геополитиката на размирните Балкани.

Тези цели на Доган отпреди 27 години днес са изпълнени.

И в същото време някой да сочи депутатите на тази партия като „дървеници, които трябва да бъдат смачкани“ - това няма как да бъде простено! Тук не става въпрос за злоупотреба с власт или за други обвинения, с които сме свикнали депутатите да се замерват. Тук става въпрос за базисен фундамент на правото на съществуване, за тотални ценностни разминавания, за политическа пропаст между един системен играч и националистическа формация, която гази демократините норми.

Още през 2004 -а Доган заяви: „Силовата стратегия за правене на политика предполага противници, а не опоненти; унищожаване, а не приобщаване; разделяне и владеене, а не обединяване и печелене. Моят свят на философ и политик е светът на приобщаването и обединяването“.

През 2017-а Карадайъ доразви тезата му:„Докато не осъзнаем простата истина, че сме призвани заедно да си помогнем, да работим за мир и просперитет, всичко би било напразно.“

И точно Карадайъ отправи тежкото обвинение към властта днес:

„Политиката на разделение и противопоставяне, за съжаление, става официална държавна политика“.

ГЕРБ не трябваше да го допусне.

Затова е обяснимо изчерпването на търпението на ДПС към формулата на управление у нас. И упреците на ръководството на Движението не са толкова към ОП, колкото към ГЕРБ, които с неглижирането на този проблем, фактически го стимулират и така ерозират основополагащи ценности в политиката.

ДПС вече има силни лостове за влияние навън и умело ги използва. Никога досега Движението не е развивало такава силна международна дейност, както в последната година. Усилията ще бъдат увенчани със среща на върха в София на седмината европейски премиери-либерали по време на българското европредседателство. Тогава Карадайъ ще доразвие тезата, че „коалицията с националистическите партии е вредна, защото създава условия за разрушаване на единството на нацията, на европейския образ на България, създава риск за успешното председателство на Съвета на ЕС и легитимира парти и хора с ксенофобски изказвания, раситски постъпки и официализира езика на омразата".

Така на българска територия в българското европредседателство ДПС ще излезе пред европейската общност и ще затвърди образа си на модерна демократична формация, успешно вплела се в съвременните реалности.

И няма как вече да обясниш на Европа, че ДПС пречи, няма как да прокараш тезата, че една партия, която оцеля в името на “единството на българската нация“ и изкласи на европейската сцена, е неприемлива.

Всъщност това е най-голямата победа на ДПС от последните две-три години - европейският образ. И българската му идентичност.

Във всичките тези години на прехода въпреки натиска, въпреки омразата и неверието нито Доган, нито сега Карадайъ допуснаха ДПС да се превърне в нечия функция. Най-пресният пример е от преди две години, когато точно по Коледа Доган предприе нечуван за българската политика хирургически акт, който оттекна чак в султанския дворец в Истанбул. Когато става дума за чуждо посегателство Доган е безпощаден.

В най-тежката година от своето съществуване ДПС успя не само да се съхрани, но и да се отвори към европейската общност. А Доган, макар и с откъслечни изяви - да отстоява позицията си на визионер, за съжаление, засега единствен в българската политика.

Още от сега организаторите на годишното заседание на АЛДЕ у нас през 2018-а са поставили следния приоритет: да се утвърди бъдещето на Балканите по тертипа на българския етнически модел,

превръщането на Европа, Балканите и България в зона, свободна от национализъм и радикализъм.

За някои това може да са „брюкселски клишета“, но истината е, че именно чрез българското европредседателство ДПС има уникалния шанс да се покаже като партия-пример, която не допусна етническо противопоставяне, каквото се случи в други страни на Балканите. И няма как темата за евроинтеграцията на Западните Балкани да не отчита този факт.

Защото, ако искаме да затворим страниците на миналото с болката от разделението, трябва да намерим мехлема за днешното обединение. А то изключва агресията и радикализма.

„Когато хората около теб са настръхнали за отмъщение, за саможертва в името на тази болка – да преодолееш изкушението да не ги поведеш по този път, е много голям трап“. Това е философията на Доган откакто е на политическата сцена. И на ДПС. Това е и техният принос за общия ни европейски дом. И трябва да им го признаем, ако искаме да живеем като нация с достойнство.