Какво се случи в Нагорни Карабах?

В края на септември имахме дежавю. В Нагорни Карабах бе съобщено за нова ескалация на конфликта, който тлее от дълги години и продължава да е нерешен. Подобно на други войни в различни точки на планетата, войната в Нагорни Карабах представлява сложен възел от геополитически и икономически интереси, в който са замесени и други държави, а не само преките участници. Защо обаче трябва да ни пука за този планински район в Южен Кавказ?

Докато Западна Европа въвеждаше локдауни заради коронавируса и правеше стратегии как да намали броя на починалите, а Съединените щати бяха насочили цялото си внимание към президентския дуел между Джо Байдън и Доналд Тръмп, в Нагорни Карабах в продължение на седмици се водеха ожесточени боеве, при които и двете страни в конфликта дадоха хиляди жертви, включително цивилни. Азербайджан нанесе тежки поражения на арменските окупационни сили и освободи Шуша – градът, който азербайджанците смятат за свой исторически и културен център в Нагорни Карабах. Така се стигна до 10 ноември, когато в ранните часове бе обявено, че руският президент Владимир Путин, премиерът на Армения Никол Пашинян и президентът на Азербайджан Илхам Алиев са подписали споразумение за пълното прекратяване на огъня и на всички военни действия. Азербайджан си върна голяма част от териториите в Нагорни Карабах, Ереван призна военния си колапс, а като част от споразумението Москва изпрати мироопазващи сили, които да съблюдават спазването на мира.

Мирът в Нагорни Карабах обаче е само привиден. През последните 30 години международните институции не направиха нищо осезаемо, за да сложат край на тази война, което създаде вакуум, от който се възползва Русия. В привидната роля на миротворци руските военни в Нагорни Карабах ще прилагат руската външна политика, както сметнат за добре спрямо собствените си интереси. Москва ще има възможност да извършва манипулация на неразрешения спор, за да упражнява влияние. За да манипулира войната по свое желание, Русия може да прибегне и до добре позната стратегия, изпращайки части военни компании на място, които да се ангажират в „осигуряването на сигурността”, но в действителност да прилагат политическата стратегия на Кремъл.

Още от първия ден на ескалацията Турция, друг регионален играч в тази шахматна партия, декларира подкрепата си към Азербайджан. Армения, която във военно отношение е много по-слаба от Азербайджан, очакваше подкрепата на Русия, но не получи такава. Арменците бяха предадени от Москва, която обяви, че е дала гаранция за военна подкрепа на Ереван в случай на нападение срещу Армения, но в този случай не може да окаже такава, защото сраженията не се водят на нейна територия.

Остава отворен въпросът дали споразумението всъщност е успех за Азербайджан, защото на бойното поле азерските сили бяха близо до пълна победа. Кремъл попречи на Азербайджан да превземе целия регион, принуждавайки арменския премиер Никол Пашинян да подпише споразумението за прекратяване на огъня. Вмешателството на Русия в мирния процес може да бъде разглеждано като проекция на сила и влияние и това вече беше разбрано от мнозина в Баку. В столицата на Азербайджан имаше демонстрации срещу руските мироопазващи сили. Местните не искат руски войници на своя територия.

Войната в Нагорни Карабах доведе и до други големи промени в геополитическата карта на региона. За първи път междудържавен военен конфликт беше спечелен с помощта на бойни безпилотни летателни апарати. Военните дронове, с които Анкара помогна на своите съюзници, наклониха везните и изведоха на преден план новите военни технологии в конвенционалната война. Турция успя ефективно да ограничи влиянието на Русия над Баку. Макар да изглежда, че Анкара и Москва са партньори в мирния процес, то това е поредният ребус, в който двете държави са принудени да седнат на масата за преговори с едно наум. Заради противоречивата външна политика на САЩ и вакуума, оставен от администрациите на Барак Обама и Доналд Тръмп, Турция бе принудена да сближи позициите си с Москва, но това привидно партньорство е сделка с дявола, подобно на ситуацията в Сирия и Либия. Мироопазващата мисия на Русия в Южен Кавказ трябва да алармира Запада, че губи способността си да реагира своевременно на кризи.

А Нагорни Карабах е криза, която е само привидно разрешена.