Последния човекоядец го изядохме вчера

„Демокрацията победи“, съобщи Байдън на празната поляна. Пред Капитолия имаше повече знамена, отколкото хора, и повече войници, отколкото политици. Но тв камерите ни за миг не се обърнаха назад, нито в мрежата има много снимки на пустите пространства по Националния мол (алея), на войниците (които също бяха подложени на чистка за политическа благонадеждност) и телените и бетонни заграждения. Търсачката е пълна със сравнителни снимки от инаугурациите в 2009 и 2017 г., да се види колко повече гости имаше за Обама, отколкото за Тръмп. Дали ще има такива сравнения за Тръмп и Байдън? Впрочем и предизборните им мероприятия в 2020 г. пак изглеждаха така.

Започва нова ера, чуваме отвред: край на тръмпизма и канибализма, последния канибал го изядохме вчера. Има наистина осезателна промяна. За което – освен по засиленото военно присъствие в столицата, по-голямо от това в Афганистан и Ирак – може да съдим и по тона на официозните медии, този важен лакмус на промяната. Нали бяхме свикнали с всекидневната им война на изтребление срещу Тръмп, а ето че във вторник вечерта политическият директор на CNN Дейвид Кейлиън каза в ефир, че „тези лъчи, дето извират иззад мемориала на Линкън... са като продължения на ръцете на Байдън, които прегръщат Америка“. В сряда сутринта след церемонията за жертвите на COVID водещият от MSNBC Еди Глод пък каза в ефир, че Байдън „лекува разбити сърца и превързва раните им“. А днес в социалната мрежа моя съученичка журналистка, живееща в САЩ, сподели, че „с Байдън и жена му любовта отново се заселила в Белия дом“. Живял съм по времето на Живков и Брежнев и такъв сюрреалистичен подхалимаж (рус. подмазвачество) и тогава не съм чувал. Образците на новата американска журналистика могат да се открият сигурно в Северна Корея.

С изследователски интерес изслушах и изказването на Байдън; макар само по себе си, разбира се, то да не представляваше друг интерес. Освен че е над средното корумпиран, 46-тият ни президент е и над средното скучен и посредствен, политик без идеи и каузи. Но при все това бях изненадан от мисловната оскъдица на речта му. Веднага ми се натрапи контрастът с впечатляващите речи на Обама в 2009 г. и – да, не се смейте – Тръмп в 2017 г. И двамата бяха дошли на власт с някаква историческа мисия. Обама, за когото два пъти гласувах и след чиято първа победа искрено ликувах, „беше на правилната страна на историята“ – след глобалната финансова катастрофа от 2008 г., банкрута на пазарния фундаментализъм, на агресивната политика на Буш в Афганистан и Ирак и под призрака на възникващата при Буш II полицейска държава. Не случайно в началото Барак бе срещан като рок звезда от грамадни ентусиазирани тълпи от Кайро до Берлин. За съжаление той остана в историята като „африканската маска на американския империализъм“ (the blackface of American imperialism), като първия нобелов лауреат за мир, разбомбил друг нобелов лауреат, и като подпалвача на Киев в 2014 г.

Изказването на Тръмп в 2017 г. също бе паметно. Квазисоциалистическо – наистина, малко по фашистки. Грижа за народа, но не иначе, а в дружба и солидарност с капиталистите, поне с националноотговорните – и вълкът сит, и агнето цяло. Всичко за сметка на лошата чужбина – Китай с обезценената валута, Мексико с евтините работници и лоши имигранти, Западна Европа, изсмукваща американските военни ресурси... и за сметка на спекулативния глобалистки капитал. Тръмп, макар по фантастичен, обърнат с главата надолу начин, постави в речта си реални проблеми: да пресушим вашингтонското блато и дадем властта на народа; т.е. политиците богатеят, а фабриките затварят; средната класа се топи, семействата едва свързват двата края, а никой не ги представлява на горните етажи; училищата харчат много, но оставят много деца на улицата на милостта на банди и наркотици; инфраструктурата е в разруха; армията и грижите за ветераните са в упадък; във външната политика – серия от кървави катастрофи...

В сравнение с тази литания от реални проблеми в 2017 г. от устата на Тръмп, какво чухме днес от Байдън? Освен че демокрацията била победила? Никакви реални структурни проблеми на американското общество от рода на горните не бяха хванали вниманието на 46-тия президент на САЩ. Нито дума! Няколко пъти обаче спомена в различна форма за въстанието от 6 януари, „разтърсило самата основа на Капитолия“.

„Малко президенти преди него били изправени пред по-големи предизвикателства“. А неговите предизвикателства били две: (1) COVID, заради който 400 хиляди американци са починали, милиони работни места са изгубени, стотици хиляди фирми са затворени, и (2) зовът за расова справедливост от 400 години насам. Второто е по-важното. След бегло споменаване за „плача на планетата“ Байдън пак се върна на главната тема: „надигането на политическия екстремизъм, бял супремасизъм и домашен тероризъм, на които трябва да се противопоставим и ще разгромим“.

Последвалата дълга проповед за единство, истина, хармония и благост, в която имаше религиозни нотки – Байдън е вторият президент-католик след Дж. Кенеди – пропусна да ми прозвучи убедително, тъй като ми стана ясно, че единството няма да включва представителите на „белия супремасизъм и домашния тероризъм“, които ще разгромим. Никакво благородство, никакъв опит да се отгатне истинската природа на народния гняв от 6 януари, да не говорим пък кой тласна тази хора към насилие и как полицаите, охраняващи Капитолия, ги пропускаха свободно – и дори ги упътваха и си правеха селфита с бунтовниците.

Интересен материал по въпроса (от известния ни от старо време Джеф Стайн) излезе същия ден в „Дейли бийст“, про-Байдънов сайт, свързан с „дълбоката държава“ – „Могат ли американските шпионски служби да спрат белия терор?“ Илюстриран със снимка на бесилка на фона на Капитолия. От материала ми стана ясно, че въстанието от 6 януари било ни повече, ни по-малко... новият 11 септември – както след 2001 г. бе приет за борба с ислямисткия тероризъм Патриотичният закон и бе създадена полицейската държава, разрасла се при Обама и разобличена от Сноудън и Асанж, така сега след 6 януари било време войната да се пренесе и срещу „домашния тероризъм“.

Може би предстои приемането на нов „вътрешен“ Патриотичен закон II с нови федерални полицейски мероприятия срещу домашните терористи – тръмпистите и другите несъгласни и нови задължения за гражданите да осведомяват властите за злините на майките и бащите си. Представих си младата чаровна поетеса-лауреатка, поканена за инаугурацията, как пее ода за Патриотичния закон II. В която се казва: „На белия терор – ще отговорим с... небял терор!“ (Лозунгът на руските болшевики в 1918 г. е „На белия терор ще отговорим с червен терор!“)

Интересно ми беше и изказването на демократ-член на Конгреса, разпространено в социалните медии, че децата на тръмпистите, които израсли само с Тръмп на уста, би следвало да се отнемат от родителите си и да се превъзпитават в нарочни лагери.

Гледайки и слушайки тези и другите антики, разбрах, че силата, която тури на власт Байдън, не се създаде в хода на четиригодишния преврат срещу Тръмп, както писах миналата седмица, ами беше самата тази тъмна сила, възникнала още при Буш II и консолидирала се при Обама, и която бе извадена на светло от Сноудън и Асанж. Жалко, че на Тръмп не му стигна акъла да помилва тези истински герои в борбата на разумното и съвестливо човечество със съвременната глобалистка корпоративна полицейска държава – с това щеше да остане в историята като положителен герой.

Новото сега бе постигнатото през четирите години пълно подчинение – на демократическата върхушка и на корпоративните шапки на масовите и социалните медии – спрямо „дълбоката държава“. И наистина, вещерският бяс, с който дем. върхушка и медиите методично преследваха Тръмп, едва ли може да се обясни с друго освен и с полицейски натиск. Полицейщината е самокатализиращ се злокачествен бюрократичен процес. Но пък е и в съзвучие с класовите притеснения на едрия глобализиран капитал.

Победата на „демокрацията“, за която съобщи Байдън, значи най-вероятно ще е победа на полицейската държава на epic shelter (суперкаталогът за всеобщо следене, създаден от Сноудън за АНС) във вътрешната политика. А във външната – най-вероятно връщане на традицията на Обама от Либия, Сирия и Украйна – и на принципите на Хилари и Обама “Сan’t we just drone this guy?/We came, we saw, he died!/We tortured some folks...”). Ето, и Вики Нуланд с курабийките се завръща триумфално на висок пост в Държавния департамент и пак ще оправя Източна Европа. И ЕС ще е доволен!

За никакви прогресивни реформи не стана дума в инаугурационната реч на Байдън, дори за скромните реформи на Обама. Да не се заблуждаваме от декретите, които новият президент каза, че ще подпише в първия ден. Удължаването на срока за плащането на студентския дълг например е пожарна мярка за ковид, която и Тръмп може би щеше да приеме, както и удължаването на срока за изгонване на нередовните наематели. Но нямаше никаква идея за дългосрочно структурно решение на проблема за студентския дълг, който още в 2014 г. надхвърли трилион долара и задмина дълга по кредитни карти, и който е сред най-важните фактори за децимацията на средната класа. И който е свързан с други наболели проблеми като здравеопазването и данъците. Такива бяха и очакванията ми и след 7 ноември, за нищо изненадващо. Промените на Байдън за климата и имиграцията също бяха очаквани и не ще зарадват работниците-тръмписти.

Да, новият президент има право на тълкуване на съмненията в негова полза поне до сто дни. Но отсега не дава големи надежди. Разбира се, трябва да опровергая писанията на колегите в българските социални медии, че Америка се самозакопавала и самозакривала и т.н. Говорим за професионалната политическа класа, за шпионските и полицейски служби, за масовите и социалните медии. Там повечето шефове явно са безсрамни кариеристи, агенти и лобисти на корпорациите – едните или другите. Обикновената Америка, с която се срещам всеки ден, си е здрава и хубава, макар че от доста време страда лошо, но ще ѝ дойде акълът все някога! Да завърша оптимистично, мои приятели днес се зарадваха на Бърни, отбил се на инаугурацията небрежно по канадка и дебели плетени ръкавици, сякаш на път за кварталната бакалница – комай церемонията е била сред по-маловажните точки на дневния му ред. Какъв юнак, какъв хубавец е все пак този Бърни!