Има ли енергия за масови протести в България?

Коментар на Емилия Милчева:

"Хора, събудете се и излезте на протест!" - с този призив се обърна един от хилядите граждани, гневни заради жертвите по българските пътища. Повод за недоволството им стана смъртта на 12-годишно дете, след която бащата не се смълча от мъка.

След протестите и обявените от правителството 37 мерки, чиято цел е да намалят смъртта и травматизма по пътищата, голямата неизвестна е ще си свършат ли институциите работата, когато устойчивият натиск отслабне и хората се приберат по домовете си. Тогава на улицата отново ще останат само родителите, изгубили децата си, от сдружението "Ангели на пътя" - за да продължат битката за справедливост.

Няма да бързат да се приберат и онези над 1000 души, които още преди няколко месеца внесоха сигнал до прокуратурите във Враца и Монтана заради лошото състояние на пътя Козлодуй-Лом. Отсечката не е включена в 36-те, набелязани от АПИ, които спешно да бъдат обезопасени. От декември м.г. гражданите протестират и настояват да се извърши ремонт на път II-11, по който ежедневно минават работещите в атомната централа. Изпратили са писма до министри и депутати от района заради окаяните пътища в Северозапада. Напразно. Но в списъка на АПИ все пак фигурира един от най-смъртоносните пътища в България - Русе-Бяла - където през 2024 г. са загинали 13 човека, а над 200 са били ранени.

Протестите остават най-ефективният инструмент

За мнозина в България властта е безсилна да изпълнява обещанията си. Например "спешните мерки срещу безводието", поискани от служебния премиер Главчев, спешно се изпариха с оттеглянето на кабинета му. А от 30 пътни мерки, набелязани през 2019 г., са изпълнени едва две, заяви в "Референдум" на БНТ експертът по пътища Росен Рапчев.

Но можем ли да разчитаме на постоянни протести, за да накараме държавата да си върши работата и да гарантира правото и качеството на живот на гражданите си?

На теория демокрацията предлага различни механизми за натиск, които имат потенциала системно, а не епизодично да държат отговорна властта - изборите, съдебната система и гражданският контрол през НПО и медии. В България те са отслабени. Ниската избирателна активност и апатия намаляват натиска върху политиците, а честите вотове в последните четири години предизвикаха умора и разочарование. Правосъдието е тромаво, разядено от корупция и политическо влияние. Независимостта на системата е подкопана заради "брокери" като Петьо Еврото, Нотариуса, Красьо Черничкия, прокурори за мръсни поръчки и съдии "гнили ябълки", както ги нарече бившият френски посланик Ксавие дьо Кабан. Подписки и петиции също не вършат работа.

Разследващи журналисти разкриват корупционни схеми и фокусират вниманието, но… всяко чудо за три дни. Обществото придоби "имунитет" заради интензитета на скандалите, които варират от уличаващи видеа до политически рейд в Догановите сараи. Медийната свобода е деформирана. Зависимостите, политико-икономически или подчинени на руската пропаганда, диктуват съдържанието. Затова и връзките лоша инфраструктура-корупция-липса на контрол-смърт рядко биват разобличавани, а катастрофите обикновено се представят като резултат от неразумното поведение на водачите.

Засега протестите остават най-ефективният инструмент, защото властта трудно ги игнорира - стига да са многолюдни и продължителни. Гневът е горивото, но надеждата за промяна е двигателят. Такива бяха протестните акции през 2013-2014 г., предизвикани от избора на Делян Пеевски, тогава още в зората си на олигарх и извън списъка "Магнитски", за шеф на ДАНС. Разгневени от избора на човек с дълбоки зависимости и спорна репутация, хиляди излязоха на улицата и протестираха месеци наред. Тогава успя силната гражданска енергия, обединена в #ДАНСwithme, в която партиите бяха трудно различими - Пеевски бе оттеглен буквално за ден, а на следващата година кабинетът на БСП-ДПС подаде оставка под натиска.

Но нито моделът "Пеевски", нито самият той изчезнаха, нещо повече - днес вече се е бетонирал като централен играч, обзаведен със собствена партия.

Нормализацията на абсурдното се превърна в норма

"Ако Пеевски стане премиер…" Тази хипотеза звучи абсурдно, но в последните години нормализацията на абсурдното се превърна в норма. Все по-малко хора се шокират - дори при големи скандали като "Осемте джуджета", които в нормално функционираща демокрация биха довели до оставки, разследвания и осъдителни присъди, в България буренясаха в мълчание. Обединяваща за всички кауза, каквато е върховенството на правото, пък бива дискредитирана чрез целенасочено пропагандно облъчване, което опакова протестиращите: "платени", "работят за чужди интереси", "соросоиди".

Допреди две години политически сили като родената от вълната протести "Продължаваме промяната" и "Демократична България" отстояваха принципите за граници, които не се прекрачват. След "сглобката" с подкрепата на Пеевски, която той осигурява и на настоящето правителство на ГЕРБ-СДС, БСП и "Има такъв народ", вече не е същото. Част от обществото днес би се възмутила на "Пеевски-премиер", друга би го приела с цинизъм, трета - с одобрение. Всичко това убива енергията за масов протест.

Мълчанието ни е злато за корумпираните и крадците

Да чакаме ли ново поколение на гнева от образовани млади хора или да се събудим, ако искаме да променим държавата и политическия елит?

Изглежда много българи са стигнали до фазата, в която дори големите гаври с живот, държавност и правосъдие не провокират силни протестни изяви. Тази безчувственост е опасна за здравето на обществото - няма надежда, няма и гняв, апатията настъпва. "За какво да протестирам, като пак ще е същото…" Това е и една от причините българските улици да не са залети от протестни вълни като в Сърбия, Румъния, Гърция, Турция, без да броим избликващо отвреме навреме недоволство заради дълго безводие, липса на ток или проблеми в училища/детски градини. През 2017 г. над половин милион румънци излязоха на протести срещу корупцията - най-многобройните след падането на комунизма, докато в България избледня паметта за най-голямата демонстрация - митинга на СДС в София преди 35 години, събрал почти 1 милион души.

Протестната енергия е изтощена и частично изгубена не само заради политическата безнадеждност, но и заради демографската ситуация. Хиляди млади и ангажирани българи са в чужбина. Протестите от 2021 г., когато част от тях се завърнаха заради пандемията, показаха какво значи избухване на гражданска енергия. И точно те липсват много в "България няма повече деца за убиване".

Останалите българи ще трябва да останат събудени и без тези млади хора - иначе мълчанието им ще е злато за корумпираните и крадците.