Мокрите обувки и кирливите ризи

В метростанциите явно вече е забранено да пребиваваш безцелно. Това го разбрах преди няколко дни, докато чаках приятелка да ме вземе с колата си. Излязох от метрото и открих, че подобно на пейките и масите в моловете, в метростанцията бяха оградили празното пространство. Стори ми се много странно да оградиш празно пространство, но какво да правя – излязох в „Голямото застудяване“.

В София никога няма задръствания, моята приятелка не попадна в такова, просто някак закъсня. Последваха трийсет минути отрезвителен студ, голяма веселба. Беше студено да си ровя в телефона и понеже не гледах Бойко, гледах хората около себе си.

Първо ми направиха впечатление една жена и един мъж. Жената беше с гумени обувки, викаше. Може би беше пияна, може би не. Мъжът или се опитваше да открие скришно място, където тя да повърне, или търсеше място да извърши все някоя нужда. По едно време я замъкна зад метространцията, после отново се появиха.

След това забелязах едно момче. Откривам, че вероятно ми е странен навик да гледам хората в обувките, но и него забелязах заради това, което носеше на краката си – класически бежови мъжки боти, имитация на една марка с „т“. Дясната бота беше спукана при малкия пръст.

А навън – кучешки студ. Вятърът хапе, вали и сняг. В топлата метространция празното пространство се охранява. Задръстването е петъчно софийско, автобусите посещават спирката по щастлива случайност, не по разписание.

И се замислих за контрастите. Докато някои неща вървят с 200-та, други (ваксинацията срещу COVID) се влачат. Докато едни деца „вкъщи реват“, други ги удря ток. Докато едни се топлят в скъпо яке на марка с буквата „м“, други носят скъсани обувки посред зима. И докато хората с яке на марка с буквата „м“ ни съветват да вървим пеша, други хора, джапайки с мокрите обувки… Апосиопеза.

Апосиопезата обаче е изградена от точки. Точката, откъдето и да я гледаш, ни съобщава за край. По-скоро и дано завинаги.