За "българските нечовеци" в "Комсомолска правда“ – Манол Глишев пред ФАКТИ

„Как България се превърна в страна на професионалните русофоби“ – това се заема да обясни Дария Асламова, кореспондент на „Комсомольская правда“ в България. Прави го чрез своя публикация от 22 юни 2021 година.

Обяснението започва от протест срещу присъствието на НАТО у нас, минава през подражаването на западните държави, консумирането на уиски вместо на ракия, руските войници, Освобождението, идеите за премахването на Паметника на Съветската армия в София, за да се стигне до заключението, че „българските нечовеци с еднакъв ентусиазъм се борят не само за разрушаването на съветските паметници, но и за инсталирането на нови - за западните си „приятели“.

„Източникът е „Комсомолска правда“. Там нещата са известни още от Сталиново време. Има „малка правда“ – обективната истина, и „голяма правда“, която е комсомолската правда и обикновено просто не е истина. Все пак мисля, че сме човеци“, коментира гражданският активист и поет Манол Глишев, когото от ФАКТИ потърсихме за коментар както върху статията на Асламова, така и върху символичния акт на написването на подобни текстове.

На въпроса дали въпросната статия може да се публикува именно в настоящия момент във връзка с конкретни вътрешнополитически процеси у нас, той отговори: „Възможно е да има връзка с нашите избори. Ние обаче не знаем точния адресат на статията. Той донякъде, естествено, е вътрешен руски – статията е на руски, но донякъде те са наясно, че статията ще бъде четена и извън границите на Русия, включително у нас“. Още повече, в статията са включени и интервюта с Петьо Блъсков ( главен редактор на „Труд“) и Велиана Христова (в. „Дума“)“. „Г-н Блъсков ако ви каже „добър ден“, погледнете дали луната не грее ярко на небето“, допълни Глишев.

„Тази статия не е първият подобен случай. Преди малко потърсих и открих материал от 2014 година, събран от някакъв блогър. Забележете – 2014 година, преди 6-7 години. Материалът е озаглавен „Бележки по руската българофобия“. Вътре са изредени доста публикации от руски медии, които са в същия дух. Изглежда, че това е някакъв малък лайтмотив в руската журналистика, в руското мислене – „те българите нещо не ни обичат, те българите нещо ни предадоха, те българите нещо са ни длъжни, пък те не се съобразяват“. Много хора там така мислят. Тези публикации говорят за различни причини – измислени или реални, повечето според мен измислени, поради които България се е държала неправилно, неблагодарно или некоректно към Русия – започва се от Руско-турската война, минават през т.нар. второ освобождение от 1944 година, което не е освобождение, и оттам нататък всички събития от 1989 година до днес, в които България се опитва да се отдалечи от руска зависимост“, обясни Манол Глишев.

„Надявам се, че подобен тип публикации се четат, включително в страните от Западна Европа – разбира се, не масово. Въпросът е да ги прочете, който трябва – да ги прочете политик, да ги прочете някой, от когото утре ще зависи дадено гласуване в Брюксел относно България. Това са важните неща. Ако повече хора – и в България, и не само, си дадем сметка, че Русия се опитва да извива ръце, че руските журналисти или поне тези от тях, които служат на държавата, а те за съжаление са мнозинство, се опитват „да ни набиват канчето“ и вместо да си създават приятел, ни обясняват, че насила трябва да сме им приятели, ще се разбере, че това не е начинът. Това е грешка и изначално сбъркана политика“, допълни той.

На въпроса дали у нас се наблюдава такава сякаш масова русофобия, както се внушава от текста, Глишев отговори: „Ако сега трябваше да седя на масата с автора на тази статия, щях да му се подигравам много. Да внушиш, че в дадена страна съществува това, което ти не искаш, е най-лесният начин да го направиш реалност. Този автор е сбъркал по една основна причина. Той внушава, че в България положението от руска гледна точка е изпуснато и че България е страна на масова русофобия. Това е обезсърчаващо за русофилите и насърчаващо за такива като мен. Аз се смятам за умерен русофоб – в политически смисъл, не в културен или антинароден. Смятам, че руската държава е по-скоро вредна за България. Смятам, че тя е вредна и за руския народ, но това е отделна тема и си е руска работа. Нас не ни засяга. Авторът е написал, че България е страна на русофобия. Добре, щом е така – чудесно! Нямам проблем с това твърдение, стига само да беше вярно“.

„За съжаление в България има много хора, които ще прочетат тази статия, много ще се натъжат от нея и ще казват: „Ето – предадохме ги братушките, сега какво да правим?“. Тези хора ще се почувстват обидени от тази статия. Не им съчувствам много, но ги разбирам. Те имат някакъв измислен приятел в главите, а изведнъж този приятел започва да се държи като неприятел и започна да ги обвинява в разни неща. Например, че са го предали. Какво става – става това, че българските русофили, четейки тази статия, започват да се кахърят и да страдат.

Тази статия, така, както е написана, е погрешна, защото създава усещането, че руската кауза в България вече е изпусната. Тоест материалът е написан лошо. Той, вместо да постигне целта си – да насърчи русофилство у българите, по-скоро ще засили усещането, че българите вече масово не искат да са русофили. Чудесно, аз съм за това“, коментира още Глишев.

„Както се казва – може статията да е платена от американското разузнаване“, пошегува се той.

Разговорът с Манол Глишев премина към следващ момент от тази статия – критиките към идеите за премахването на Паметника на съветската армия. „Както по отношение на съветската армия и на паметника ѝ, така и по отношение на нашето историческо минало, България е много разделена. И не само България – общо взето във всяко семейство в страната ни има две мнения по този въпрос. Това при нас стана като аферата „Драйфус“, очерта се като разделителна линия“, каза Глишев.

„В Столичния общински съвет обаче, както и в повечето институции, такава разделителна линия на практика не съществува. Разделението е между обикновените хора – има русофили, има русофоби, има хора, които искат да махнат съветския паметник, има хора, които искат той да си остане. В институциите ни обаче такова разделение не съществува. Общинският съвет не иска да махне тази статуя, за съжаление. Имам личен източник, който навремето ми беше казал: „Маноле, в Общинския съвет човек от ГЕРБ веднъж буквално изпусна следната фраза – „дадохме ви Мавзолея, но няма да ви дадем паметника“. Дори мнозинството на формално прозападно настроените ГЕРБ-аджии не иска да се лиши от паметниците на комунистическото минало. Това си има причини, разбира се. Първо, тези хора много се страхуват от Русия. Те смятат, че ако направят нещо против нея, тя ще ги накаже жестоко. Тук донякъде може би са прави“, обясни той.

В края на разговора с Манол Глишев той коментира как би следвало да приемаме подобен вид публикации, независимо от личните ни възприятия, предвид обидните съждения за българите, които те съдържат. „Виждате, че източникът се казва „Комсомолска правда“. Това не е нормалната, обикновената правда, това е някаква истина „плюс“, тоест не е точно истина. Трябва да се замислим за каква публика е писан текстът. Допускам, че става дума за част от вътрешна руска кампания за напрягане на силите. Част от руската политика и тяхната традиционна реторика е, че те са обградени от врагове, че никой не ги обича, че са сами, предадени, излъгани и неразбрани, а те, разбира се, са невинни, светци и много силни, но винаги много хуманни. Това е реториката, не говорим за реалността. Такава една статия, която внушава, че още една страна ги е предала, изоставила, зарязала, забила им е нож в гърба – тази фрази също присъстват вътре, има за цел да сплоти редиците вътре в руското общество, да ги накара да се почувстват сами, без приятели, да си кажат „ние трябва да се борим сами с целия свят, ние отново сме самотни герои“. Това е част от техния фонов шум“, коментира Манол Глишев.

„Винаги вниманието се насочва навън. Винаги при тях се търси външен враг, за да не се пита населението какво става с парите, защо няма пътища, защо няма болници, защо няма училища. Те са свикнали с фразата „топове вместо масло“ – да имат величие, да имат спортни медали, да имат международен респект в смисъл на страха на останалите международни играчи. След това вече може евентуално да се мисли и за някакви битови подобрения, но по-скоро не“, завърши той.