Жертвите на комунизма: как в България оправдават палачите им

За жертви на комунизма в общ смисъл могат да се приемат повечето българи, на които са отнети основни човешки права – на собственост, на информация, на свободно изразяване и придвижване, на лична неприкосновеност и т.н. Но конкретно под понятието попадат само платилите най-висока човешка цена – убитите без съд и присъда или осъдените на смърт и затвор в нагласените процеси на Народния съд, политическите затворници, изпратените по лагерите, изселените, преследваните заради произхода и убежденията им, както роднините и близките им.

Става дума за стотици хиляди разбити съдби, многократно повече от загиналите във войните и за разлика от тях без утехата на национална или каквато и да било друга кауза. Тотална човешка щета, чийто край далеч не идва с края на човека. Пострадалите от престъпления повторно стават жертви, когато в обществото липсва уважение към страданието им и състрадание. Жертвите на комунизма у нас са подложени на такава вторична виктимизация – откровена през самия комунизъм и по-деликатна след падането му, но по някакъв начин и по-непоносима, защото уж са дочакали своето време, а то почти с нищо не е променило отношението към тях. Те си останаха в социалната периферия и излизаха от нея най-много, за да им закачат върху протритите костюми някой орден, често редом до наследниците на тези, които са ги превърнали в жертви.

Престъпленията остават непризнати и до ден-днешен

Имах съсед от изчезващия вид на лагерниците, който ми разказа, че един-единствен път го поканили за интервю в някаква телевизия, но когато в предварителния разговор го попитали защо е бил в Белене и той отговорил, че така и не е разбрал, повече не са му се обадили. Явно журналистът се е усъмнил дали може да бъде герой, след като не е стрелял и взривявал...

По времето на комунизма убитите и репресираните така и си остават непризнати за жертви на престъпление. Точно обратното – самите те до последно са обявявани за престъпници, въпреки политическите „размразявания“ след Априлския пленум и през Перестройката. Червените вдъхновители на посегателствата върху човешкия живот заедно със съветските окупатори и „бойците от тихия фронт“ запазиха героичния си статут в резултат на мощна пропагандна офанзива, която десетилетия наред течеше по всички канали – образование, медии, изкуство, празнични манифестации, вечерни проверки и пр. Тя успя да промие мозъците на не едно и две поколения, но партийната върхушка добре е разбирала, че е в режим на продължаващо престъпление и се опитваше да прикрие следите му.

Репресиите вървят успоредно със заличаването на паметта за тях. ДС предвидливо прочиства досиетата на най-преданите си сътрудници. Архивът на БКП гори в умишлено запаления пожар на Партийния дом. Свидетелства за съществуването на лагерите вече почти няма. Горяните – най-голямото антикомунистическо движение в Европа, вместо повод за национална гордост, продължава да е тема табу, прекрачена само от филм на Атанас Киряков. Да не говорим за персонална реабилитация на жертвите на комунизма. У нас липсва дори акция като тази на руската правозащитна организация „Мемориал“, която кани жителите на Москва пред сградата на КГБ на „Лубянка“ да четат в продължение на 12 часа имената на свои съграждани, станали жертва на сталинисткия терор. Впрочем, вече забранена.

Позволената памет за комунизма е битово-носталгична – лютеницата, чушкопека, лимоновите резени, щайгите със зимнина от село, новогодишната програма по телевизията, осмомартенските банкети и тем подобни. Само ние от бившите соцдържави нямаме музей на комунизма, защото репресиите ще са неизбежен акцент в него. А престъпленията на комунизма явно трябва да си останат съзаклятие, което устройваше и управляващите след Десети ноември, защото и те повече или по-малко участват в него. Една приятелка, чийто баща беше „безследно изчезнал“ веднага след Девети септември, отказа да приеме паричната компенсация, която даваха за такива случаи след Десети ноември, тъй като разбираше, че това е начин тази страница от историята тихомълком да бъде затворена завинаги.

Жертвите на комунизма свои ли са или чужди?

Хора като нея, които не се поддават нито на принудителна забрава, нито на позволена памет, са атакувани с друго пропагандно оръжие – това на историческия релативизъм. Комунизмът може да е взел жертви, но това е валидно за всяко общество, той е период като всеки друг с хубавото и лошото в него. В Деня за почит на жертвите на комунизма Румен Радев се поклони пред тях и независимо, че го прави за първи път, откакто е президент, жестът му се оцени високо от демократичната общност.

Но той побърза да напише във ФБ: „Крайно време е да спрем да делим загиналите за България на „свои“ и „чужди“ и наш дълг е да почитаме паметта на всяка невинна жертва на всеки режим“. Подтекстът е ясен – да не би някой да си помисли, че е изневерил на партизанската героика и не почита жертвите на фашизма. Отделен въпрос е доколко тези, които се представят за такива жертви, наистина са били, и доколко в България въобще е имало фашизъм. Ако не можем в един ден от годината дори да проявим уважение и съчувствие само и точно към жертвите на комунизма, след като 45 години от сутрин до вечер е трябвало да славим жертвите на фашизма, значи, че обществото продължава да е под влияние на комунистическата пропаганда. Да хвърлиш „своите“ и „чуждите“ жертви в обща братска могила е най-добрият начин да оправдаеш палачите им.

Автор Георги Лозанов