Русия може да прекрати войната срещу Украйна. Ако се надигнат "армиите" както през 1917

Русия може да прекрати войната срещу Украйна - при пропукване по върховете или при трус, който да разяри низините. Техните "армии" могат внезапно да намерят последователи. Това вече се е случвало - през 1917.

Съществува възможността Русия да прекрати войната - не като я загуби на терен в Украйна, а като потъне във вътрешни междуособици. Случвало се е неведнъж и за това си има причини.

"Ние на Запад имаме политика. Те на Изток имат единствено власт", писа преди време британският консервативен мислител Роджър Скрутън. Там, където има политика, междуособиците са рядкост, а гражданските войни - изключени. Преминаването на властта от ръце в ръце става по решение на гражданите посредством избори. Всички въпроси се решават с бурни спорове, вместо със сила. Накрая печели не онзи с по-големите юмруци, а онзи, който е спечелил спора.

В Русия няма общество

Там, където има само власт, всяко сътресение може да доведе до междуособици и граждански войни. Най-малкото - защото наличната власт, колкото и да е омръзнала на хората, не може да бъде сменена без насилие. Обществата, в които има само власт, плуват в насилие, тъй като споровете са на практика забранени. Решенията се налагат с "правото на силата". И обратно: поради липсата на спорове, съпротивата срещу правото на силата също избива в насилие.

Политика, на свой ред, може да има само там, където има общество, населено с граждани. Не племена, не орди, не купища атомизирани индивиди - а общество, в което (както в политиката) решенията се вземат и убежденията се формират след обсъждане. За да има такова обсъждане, обаче, е необходимо хората да се чувстват свързани помежду си с безбройните нишки, характерни за обществата: лични, семейни, организационни, културни, общностни, политически и т.н. За да е налице тази свързаност, е необходимо, на свой ред, хората да си имат доверие и да си съчувстват - да вярват, че другият срещу тях е като тях и, следователно, да могат да влизат и в неговите обувки.

Там, където няма доверие и съчувствие, липсва онази свързаност, която е характерна за обществата. И - отново - убежденията и решенията са плод на сила и насилие.

В Русия общество няма. Всеки смята другия за потенциален враг и не го схваща като равен на себе си, та да му влиза в положението или да му симпатизира. Това прави Русия особено крехко образувание. Всичко се държи на силата и цялата конструкция се отличава не с гъвкавостта, характерна за обществата, а с твърдостта, характерна за чугуна: изглежда много здрав, но при всеки удар може да се разпадне.

Руснакът няма доверие на руснака. Само на държавата.

Социологическите изследвания дават достатъчно ясна картина на състоянието на нещата. Центърът "Левада" предлага картина на доверието, според която положението, изначално катастрофално, постоянно деградира. "По правило, на хората може да се вярва" е позиция, която през 2005 година поддържат 20 на сто от руснаците, а през 2020 година - едва 15 на сто. Позицията "По правило, не бива да се вярва на хората" събира мнозинство от 75 на сто през 2005 година и 84 на сто през 2020-а.

В Европа опцията за недоверие обикновено се формулира по-внимателно - вместо бруталното "не бива да се вярва" (нельзя), обикновено виждаме "добре е човек да има едно на ум". Това усложнява сравнението между Русия и Европа, но при всички положения руснаците са най-враждебни един към друг. За сравнение, в съседна Финландия доверието в другия е 68 на сто. В България положението не е никак добро, но все пак на онези осемдесетина процента, които не вярват на хората, е предложена опцията "едно на ум", а не - "нельзя".

Проблемът на руснаците не е само в по-интензивното им неприемане на другия. В страните, в които има високи нива на недоверие в другия - да вземем пак България, или дори Франция - също има високи нива на недоверие към държавната власт. Двете неща се уравновесяват: недоверчивият българин или французин не тича при държавната власт, за да търси закрила от предполагаемите лоши намерения на съседите. Оправят се някак помежду си и без намесата на държавата.

В Русия не е така. Там рекордните нива на недоверие се съчетават с рекордно високо доверие в това, че държавната власт може и трябва да решава всичко. В сондаж на ВЦИОМ от август 2022 виждаме, че, според 71 на сто от руснаците, държавата е длъжна да регулира сферата на морала - т.е. властта да съобщава на гражданите що е то добро и що е то зло. Висшистите - забележете - са групата, която най-силно иска държавата да регулира моралните дела (75 на сто).

Изводът е, че руснаците отказват да решават нещата в разговори помежду си, като изискват от Кремъл да прави това вместо тях. Това е висша форма на атомизация и безпомощност; и тя не е от вчера.

"В Русия идва диктатура..."

През 1997 година големият руски социолог Г. Г. Дилигенский публикува резултатите от няколко дългогодишни изследвания на руския манталитет. Още тогава неговите читатели (вкл. наша скромност) стигат до извода: "Идва диктатура".

Дилигенский обобщава, че Русия е "общество от завършени индивидуалисти", но не по "западен", а по руски маниер. Руснаците са по-скоро завършени егоисти, които не чувстват никаква отговорност към останалите, неспособни да се съюзяват за постигането на общи цели. Резултатът, предупреждава Дилигенский, е "психология на социално безсилие… култура, пронизана от представата за държавната власт като сила, способна да урежда съдбата на народа."

Какво обаче се случва, ако държавата не успее да "се грижи за народа"? Руснаците са неспособни да ѝ въздействат или подтикват в някаква посока, тъй като нито умеят да се сдружават, нито вярват, че информираното гласуване на избори води до резултат. Само 9 на сто смятат за важно правото на гражданите да избират свои представители във властта и само 8 на сто - правото на достъп до информация.

Какво тогава да правят руснаците, когато станат недоволни от грижите на държавата? Могат единствено да я обвиняват, че не е "добрият цар" и рано или късно да устроят някакъв бунт срещу нея.

В последните години психологическите основания на подобно настроение стават все по-видими. Според център "Левада", чувството "обида за своя народ" през 2014 година са споделили 14 на сто, а през 2021 - 27 на сто. Позицията "озлобление и агресивност" се качва от 12 на сто до 18 на сто, отчаянието - от 9 на 15 на сто. Живеещи в състояние на лична обида са 7 на сто през 2014 година и 12 на сто през миналата година.

А след убийството на Дугина?

Това все още не са катастрофални показатели - стига обществото да е добре структурирано и жилаво. То би могло не само да адресира причините за такива чувства, но и да намери начин да ги омекоти и пренасочи. В Русия това не може да свърши нито гражданското общество, нито - политическото; такива няма. Може да бъде единствено мачкано отгоре, което ще произведе отпор - отново, не мирен и граждански, за какъвто няма възможности, а насилствен. Това в Русия се е случвало стотици пъти през последните 300 години.

След атентата срещу дъщерята на Александър Дугин в интернета се появи комюнике на някаква Национална републиканска армия, която пое отговорността. Дали това е истина, или не засега остава неясно. Но все пак някой взривява руски военни и промишлени обекти в Русия. Някой дерайлираше беларуски влакове, превозващи руски военни товари към Украйна. При пропукване по руските върхове или при някакъв трус, който да разяри низините - подобни "армии" могат внезапно да излязат на повърхността и да намерят следовници, особено ако към тях преминат дезертьори от войната. Това вече се е случвало - през 1917 година.

Така или иначе, бурето с барут е налице. Край него няма обезопасителни съоръжения, като например гражданско общество или политика. Всяка искра може да доведе до взрив.