Държейки щита, Япония посяга и към меча

Fukoku Kyohei: Богата страна, силна армия.

Това е девизът на епохата на Мейджи (1868 - 1912 г.), свързана с управлението на едноименния император. Във въпросния период Япония се модернизира на принципа wakon-yōsai, японски дух и западна технология. Натрупвайки възможности и самочувствие, страната инициира и побеждава във военни конфликти както Китай (1894/1895-та), така и Русия (1904/1905-та г.). През 1910-та година започва и японската окупация на Корея, а нейното владеене, заедно с това на Китай, се приема от Страната на изгряващото слънце като естествено проявление на нейното лидерство (Meishuron). В началото на XX-ти век Югоизточна Азия вижда една амалгама от японски империализъм и национализъм, която тепърва ще залива земите ѝ.

Развитието на Втората световна война успява не само да прекърши милитаризацията на външната политика на Япония, но и да превърне враговете ѝ в приятели (не всички, разбира се). По този начин САЩ се превръщат в основен донор на сигурност за източноазиатската държава, докато нейната вътрешна и външна политика имат споделен приоритет - икономическото възстановяване на страната. Това всъщност са рамките на доктрината "Йошида", носеща името на министър-председателя на страната в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век.

След края на Студената война обаче Япония е принудена постепенно да променя своя доктринален и геополитически модус. Последното се налага поради няколко събития, кореспондиращи с нарастването на геополитическата мощ и амбиция на Китай. Това са проведените от Пекин ядрени тестове през 90-те години, усилването на китайския военния натиск и провокации както върху администрираните от Япония острови Сенкаку, така и спрямо Тайван, а впоследствие и задминаването на японския БВП от китайския през 2010-та година. За да стигнем дори и до текущата 2022-ра година, когато пет китайски балистични ракети се приземиха в изключителната икономическа зона на Страната на изгряващото слънце.

Натрупването на обстоятелства от такъв порядък, свързани с поведението на Поднебесната империя и оценявани като рискови от Токио, обуслови разписването на промени в три документа - Стратегията за национална сигурност, Националната стратегия по отбрана и Програмата за укрепване на отбраната, - в които японците определиха Китай като "най-голямото стратегическо предизвикателство".

Няколко акцента от тези документи заслужават изрично внимание, предвид това, че те бележат отдалечаване от духа на поствоенната и пацифистка Конституция на Япония, приета през 1947-ма година, чийто чл. 9-ти отхвърля войната и забранява използването на сила за разрешаване на спорове. Въпреки този наглед на японския Основен закон, дължим уточнението, че впоследствие, по време на бившия министър-председател Шиндзо Абе, обхватът на действие на местните сили за самоотбрана бе разширен (чрез прокарване на паралелно законодателство).

Най-важният от тези акценти е желанието на Япония да се сдобие с възможности за контраудар. За целта Токио предвижда развитието както на собствени способности (от ъпгрейдването на вече налични, до разработването на нови видове ракети, включително свръхзвукови), така и закупуването на крилати ракети Томахоук (те имат далекобойност до 2000 км, което е почти два пъти повече, отколкото е осъвремененият обсег на местните Type 12, произвеждани от Mitsubishi Heavy Industries). Планира се и съвместно разработване на шесто поколение изтребител, съвместно с Обединеното Кралство и Италия. Въпреки това, поне в обозримо бъдеще балансът на силите спрямо ракетния арсенал ще остане в полза на Китай. А предвид разпоредбите на Конституцията на Япония, контраударите ще бъдат позволени само при наличието на неотложни обстоятелства, касаещи оцеляването на държавата, и при разрешение от Диета.

Въвеждането на елемента на контраудара в японската стратегия за национална сигурност означава, че постепенно се извършва концептуална промяна, касаеща разпределените отговорности между Токио и САЩ при защитата на Страната на изгряващото слънце. Това партньорство между тях намира израз в добре известната формулировка "щит и меч", в която Япония е първото (щитът, който отбранява страната), а САЩ е второто (мечът, който нанася атакуващия удар). Подобно "разпределение на труда" не бе обезателно алтруистичен жест от страна на американците, доколкото те виждаха в него гаранции, че няма да бъдат въвлечени във конфликт поради японска инициативност. Но в планирането си Токио явно не се удовлетворява само да държи щита, но посяга вече и към меча. Да, Япония е все още твърде зависима в сигурността си от янките, но все пак богата държава предполага създаването и на силна армия.

Другият важен акцент, отнасящ се до обезпечаването на отбранителните способности на Япония, касае увеличаването на военния бюджет на страната от 1% на 2% от БВП-то ѝ. Това е по стандарт на НАТО и трябва да се случи постепенно в рамките на следващите пет години. Ако за фискалната 2021-ва година военният бюджет на Япония бе 51 млрд. долара, то това означава, че той трябва да достигне до 100 млрд. през 2027-ма г., при запазване на нивата на текущия БВП. Това би превърнало Токио в третата столица в света по такива разходи (за 2021-ва година САЩ са отделели малко над 800 млрд., а Китай - малко под 300 млрд долара).

Евентуалното създаване на допълнително военно формирование, вероятно бригада, и дислоцирането ѝ в Окинава в подкрепа на вече разположените там сили, откъдето да бъдат защитавани островите от японския архипелаг Рюкю, също подсказва, че Китай е основната причина, поради която Токио променя своето планиране (спрямо количеството военен персонал, което ще бъде добавено към вече разположената в Окинава 15-та Бригада, е възможно да се стигне до формирането на цяла дивизия). Този японски архипелаг е част от имащата стратегическо значение Първата верига острови, започваща от Северните територии на Страната на изгряващото слънце и достигаща до Малайзия. През последните години Токио усилва отбраната на Рюкю, разполагайки на някои от островите му противокорабни и ракети земя-въздух.

Геополитическото "набъбване" на Китай може да е водещата причина за транскрибирането на външната политика на Япония през призмата на сигурността (това е част от почерка и на Шиндзо Абе), но далеч не е единствената такава. Рекордният брой балистични ракети, изстреляни през тази година от Северна Корея, между които и новата интерконтиненталната Хвасон-17, също предизвиква безпокойство в Токио. Две от тези ракети прелетяха и над Япония. На Курилските острови пък в началото на годината Русия проведе военни обучения, а този декември месец разположи пак там ракетни системи Bastion, имащи обсег до 500 км. Но нито Северна Корея, нито Русия могат да причинят такава щета на Страната на изгряващото слънце, каквато това може да направи Поднебесната империя, особено откакто тя стана най-големият търговски партньор на Япония.

В XXI-ви век Fukoku Kyohei е не просто слоган от отминало време, а стратегическата дилема за Япония. Понеже богатството на държавата зависи най-вече от Китай, а силата на армията ѝ - преди всичко от САЩ.