Проф. Атанас Семов пред „Либерта“: „По-страшни от външния натиск са вътрешната липса на съпротива и дори продажността

.„Не датата 3 март ни разделя. Българското общество е драматично разделено между голямо мнозинство от гладуващи и едно непочтено забогатяло и разгулно живеещо малцинство. Разделено е между истински можещите и нищожествата, които искат да веят байрака.
Във всяко стадо има мърша, но у нас мършата все търчи да е начело. Големият проблем е - осмисляме ли свободата, с която се свързва 3 март и боя се, че отговорът не е положителен. Ключово необходими са ни ценностите на законността, просветеното властничество и националната памет. В цялата ни история, по-страшно от външен натиск, винаги е било готовото да се завърти навсякъде българско политическо дупе. Народ родил демократи, като Левски, поетични колоси, като Ботев и Яворов, изобретатели, като Джон Атанасов и колоси, като Николай Гяуров и Гена Димитрова, не може да бъде затрит отвън, ако сам не си руши къщата. Когато на един народ не му даваш да гради, той започва да мисли какво да руши. Бъдеще не се пише със задраскано минало.
Което ни е спасило от робството, най-много ни пречи в годините на демокрацията - спасяването поединично. Търпението ни, спасило ни в онези страшни времена, днес ни обрича“...

Мисли за празника и делниците ни, за трудната ни съдба на кръстопътя на народите, за спасението ни поединично и вредата от него, за гладното мнозинство и разгулно живеещото незаконно забогатяло малцинство, за нищожествата, които искат да веят байрака, и можещите, сбутани назад, за единствената нация, застрашена от пряко изчезване в този век, за външния натиск и вътрешната продажност – един запомнящ се разговор.

Конституционният съдия проф. Атанас Семов пред LIBERTA.BG

- Господин Семов, датата 3 март започна да ни разделя още в началото на прехода, но днес, в условията на война на хвърлей от нас, сякаш се оказва непреодолим вододел и вместо Националният празник да ни споява, става обратното. Имате ли това усещане и ако да защо се случва?

- Никак не съм убеден, че датата 3 март и Националния празник сериозно разделя българското общество. Българското общество е драматично разделено на едно голямо мнозинство от гладуващи и едно забогатяло по непочтен начин и разгулно живеещо малцинство. Разделено е нашето общество и между все по-голям брой тежко неграмотни хора, включително по най-високите етажи на властта и едно малцинство, разбиращо, че без истински образован елит, държавата е обречена. Мисля, че има и трета разделителна линия – между истински можещите и нищожествата, които искат да веят байрака. И всъщност, може би това е един от най-големите проблеми на прехода.
Във всяко стадо има мърша, но у нас мършата все търчи да е начело.
В това изброяване, изкуственият спор на коя дата да е Националния ни празник, не успя да се наложи. Дори недоумявам, че иначе сериозни хора, на фона на истински драматичните ни проблеми, поставят този въпрос. А съвсем не проумявам, предложението на група историци, в продължение на десет години, изобщо да нямаме Национален празник. Ние се чудим как да спасим малкото останала национална свяст, как да опазим от пълно унищожение българската историческа памет, само това остана, да си сменяме българския Национален празник, или да останем без такъв, изобщо. Големият проблем е осмисляме ли свободата, с която се свързва 3 март и боя се, отговорът не е положителен.

- Като продължение на казаното от Вас е следващия ми въпрос… Всеки национален празник е част от духа на народите. Българският дух е издържал петвековно изпитание и не се е пречупил. Дали може това да се случи днес, след превратностите на времето?

- Българският дух се е преборил с много изпитания, не само с петвековното робство и именно в неговата жилавост и в неговата много устойчива ценностна система е моята надежда за България. Защото през тези години ние несъмнено показахме цял наръч от криви пръчки в националния си характер.
Новата свобода, на която се радваме от 1989 година насам, се изроди в слободия до степен „всеки сам да си преценя“, т. е. законът да е мяра за лично ползване и всеки да го спазва, само когато и ако му е удобен.
Сигурен съм, че ние ще излезем и от този много драматичен период. Въпросът е, ще излезем ли скоро, а от това следва и другия – колцина ще излезем и какви ще излезем? Защото българската нация намалява по-бързо, от която и да било война и не просто сме най-бързо изчезващата нация в света, а единствената, пряко застрашена от изчезване в рамките на този век.
И тъкмо заради това са ни ключово необходими ценностите на законността, просветеното властничество и националната памет.
Ако продължат да ни управляват случайни хора, ако законът продължи да е врата в полето и ако в учебниците на децата ни Левски продължава да се изучава като обикновен престъпник, Гоце Делчев като трафикант на оръжие, а Бенковски като туроператор („организирал Хвърковата чета“, с която обикалял страната“), със сигурност и до края на века няма да издържим.
Ако, обаче, отново напред излязат хора с възрожденски дух, хора, за които Отечеството е над личните мераци и хора, които могат да виждат по-далеч от върха на обувките си, каквито забележителни водачи сме успели да извадим след пет века робство, можем бързо да вървим напред и отново да търсим престиж и икономическа мощ, каквато сме имали петдесет години след Освобождението през 1939 г.

- Говорим за просветеността. В едно Ваше интервю казвате: „Отказахме се от познанието и загубихме всякакви пътеводни светлини“. Въпросът ми е дали е доброволно това наше отказване, като знаем огромния външен натиск върху образователната ни система, културата, историята? Къде е собствената ни вина и в кое точно сгрешихме?

- Има външен натиск, несъмнено. Но в цялата ни история по-страшно от външен натиск винаги е било готовото да се завърти навсякъде българско политическо дупе. За много от недъзите в днешния ни живот никой външен душманин не можеше и да се надява да ги предизвика, ако сами, с такава лекота и за мен непонятна наслада, не ги създавахме сами. И иначе казано, по-страшни от външния натиск са вътрешната липса на съпротива и дори продажността.
Никой не можеше да ни промени учебните програми и учебниците, ако в Министерството на образованието и в някои партии нямаше толкова мераклии за фалшива модерност.
Никой не можеше да ни затвори предприятията и заводите, ако из тях не щъкаха толкова много мераклии да ги продадат.
Никой не можеше така да опошли културата ни, ако в нея нямаше толкова много гладни и готови на всякаква халтура „творци“.
И всичко това е още по-тъжно, защото ние сме народ с изключителни качества, който все още ражда изключително талантливи творци – в киното, театъра, в музиката. Изключително добри изобретатели – в не една и две области на науката.
Изключително можещи младежи – доказващи се на всяко световно състезание по математика или физика.
Народ родил демократи, като Левски, поетични колоси, като Ботев и Яворов, изобретатели, като Джон Атанасов и световни колоси, като Гена Димитрова и Николай Гяуров, не може да бъде затрит отвън, ако сам отвътре не си руши къщата.

- Какво мислите за рушенето на историческите паметници, без значение от коя епоха са? Кое култивира нероновския комплекс на разрушението и може ли липсата на справедливост да е една от причините за това?

- Когато на един народ не му даваш да гради, той започва да мисли какво да руши. Бъдеще, обаче, не се пише със задраскано минало. Държава не се гради чрез рушене на паметници. Естетически недъгавият паметник на съветската армия, току срещу СУ трябва да остане, именно за да напомня колко не бива да се повтаря нито идването на чужди войски тук, нито колениченето ни пред която и да било външна власт. Само почтения разказ за далечното и особено за по-близкото минало, би могло да ни направи мъдри и отговорни пред близкото бъдеще и годни като народ да дочакаме бъднини.
Иначе, хубаво е че има бунтари, ама как не видях български бунтар да замахне с чука срещу действащ властник, защото на камъка лесно можеш да посегнеш, ама да се изправиш срещу действащия властник трябва друг вид кураж.

- „Една бездуховна нация е чиста форма рая и обречена да живее като рая“ – позовавам се отново на Ваш цитат в интервю, за да Ви попитам – лутането по различни господари генетично ли ни е заложено, или кръстопътя, на който е земята ни го налага?

- Няма „или“. Кръстопътят е част от обяснението на нашите генетични дадености. Татко беше изследвал преди години, че по нашите земи генетични следи са оставили над 130 етноса. Станислав Стратиев беше казал, че „хората на кръстовище не пикаят, ние държава сме направили“. Но ветровитото ни кръстопътно местоположение – хем между два континента, хем между поне три цивилизации и конощисването ни през вековете с политически велики империи, неизбежно са ни оказали влияние.
В нашата народопсихология има един парадокс – геометрията. В Европа колкото повече се движиш от Север на Юг, толкова по-малко се уважава собствеността. Колкото повече се движиш от Запад на Изток, толкова по-далеч от народа е властта. Е, ние сме най-южния източен народ в Европа. Затова у нас „от баща и от държава можеш да откраднеш“ и „Бог високо, Цар далеко“.
Затова, когато говоря за просветено лидерство, имам предвид не само дипломирано тук или навън, а лидерство носещо онази истински значима ценностна система, която откриваме в писмата на Ботев, в творчеството на Вазов, в мъжеството на Петко Каравелов пред Черната джамия и още примери в цялата ни литература, която днес, ако не забравихме, поне прибрахме дълбоко в скрина.
Това, което ни е спасило по времето на робството, е това, което най-много ни пречи в годините на демокрацията – спасяването поединично. Ако не разберем, че колективната сила и колективният разум са единствения смисъл на демокрацията, няма да има никакво значение нито членството ни в ЕС и НАТО, нито каквито и да било европейски духовности.
Най-бедният народ в ЕС има най-кротките синдикати. Гърците, ако две седмици не стачкуват, смятат, че са изтървали историческо време. У нас за десет години едва ли имаше и две стачки. Търпението ни, спасило ни в онези страшни времена, днес ни обрича.
И все пак, продължавам да вярвам, че сме народ с изключителни качества и ако смяната на поколенията ни позволи да изработим начин да избираме качествени водачи, наистина можем да постигнем много.

Интервю на Таня АНАСТАСОВА