Свети Путин и сатанинската демокрация

"Свещена война" - ето какво чуваме често напоследък в руското политическо пространство. Към нея редовно се добавят и термините "сатанизъм" и "антихрист". Руските политически и духовни лидери охотно черпят от религиозния регистър, за да оправдаят войната в Украйна, пише за френския вестник La Tribune Кати Русле от университета Sciences Po в Париж.

Не всички руски социални и политически актьори обаче имат едни и същи представи за нея и те варират според аудиториите, към които се обръщат. Но използваните думи остават същите. Как да обясним това прибягване до религиозен речник в рамките на това, което официално остава като "специална военна операция"?

Путин, Кадиров и "сатанизмът" на Запада

През първите месеци на войната руският президент Владимир Путин изрази намерението си да денацифицира Украйна. На 30 септември, по време на церемонията по анексирането на земите на Източна Украйна, той заклейми сатанизма на Запада, символизиран, според него, от "пълното отрицание на индивида, подриването на вярата и традиционните ценности, потискането на свободата".

Този термин "сатанизъм" отдавна циркулира в консервативните среди по света. Още през 2013 г. Путин осъди пред Валдайския клуб "евроатлантическите страни", за които "вярата в Бог е равна на вярата в Сатаната". Но използването на тази реторика днес може да се обясни с влиянието на крайнодесния идеолог Александър Дугин върху президента на Руската федерация. Наистина, според добре информирани наблюдатели, ако тежестта му през първите месеци на войната беше силно преувеличена, то той щеше да стане по-слушаем след смъртта на дъщеря си Дария Дугина, убита в атентат, предназначен да убие самия него. На 15 септември идеологът обясни в ултраконсервативна медия, че "откритият сатанизъм и откровеният расизъм процъфтяват в Украйна, а Западът само ги подкрепя".

Това позоваване на сатанизма на Запада и необходимата "десатанизация" на Украйна на практика се превърна през месеците октомври и ноември в официалното оправдание за "специалната операция". Използван е няколко пъти от Рамзан Кадиров, ръководител на Чеченската република, в неговия канал в Telegram (той вече го беше използвал преди, и по-специално на 18 май 2022 г.).

На 25 октомври той обяви, че "сатанистката демокрация" е "когато защитаваме правата на атеистите и обиждаме вярващите"; той припомни, за да илюстрира своите забележки, публикуването на карикатури на пророка във френското сатирично списание "Шарли Ебдо", срещу което на 19 януари 2015 г. в Грозни беше организирана демонстрация от няколкостотин хиляди души.

Подобно на Путин, той осъди хомосексуализма и заяви по особено груб начин, че "колкото по-свободно се говори по темите за "под кръста", толкова по-щастливи са те (Западът)".

Темата за "свещената война" присъства много в речите му, както и тази за патриотизма. Постът му от 25 октомври също започва с тези думи: "Обичам родината си. Моята страна. Хората. Традициите".

Отричането на сектите

Сатанизмът беше свързан с друга тема от заместник-секретаря на Съвета за сигурност Алексей Павлов: той сравни Украйна с "тоталитарна хиперсекта", по-специално твърдейки, че те са сатанисти, езичници и членове на "секти, които организираха революцията на Майдана през 2014 г.

Това споменаване на сектите, разглеждани като голяма опасност за Русия, датира поне от началото на 2000-те; техните членове също са били смятани за агенти на ЦРУ през съветския период.

Още от първия си мандат Владимир Путин подчерта важността на "духовната сигурност", разбирана като защита на традиционните религии и борба с религиозния екстремизъм - концепция с неясни и произволни контури. Николай Патрушев, настоящият секретар на Съвета за сигурност, тогава директор на ФСБ, наследникът на КГБ, беше сключил съюз с православната църква за борба срещу "тоталитарните секти". Следователно тази реторика на Алексей Павлов изглежда като повторна употреба на по-стари процеси за обозначаване на врага на Русия, враг, който винаги се определя от факта, че ще се бори срещу недобре дефинирана руска традиция.

Специфичната роля на патриарх Кирил

Какво да кажем за реториката на патриарх Кирил, ръководител на Московската патриаршия и на цяла Русия от 2009 г.? Той поддържа неизменна подкрепа за Владимир Путин, за да запази властта си над институция, пронизана от ултранационалистически и конспиративни течения.

Както и в предишни конфликти, в които руската власт се е включвала, той представя Русия като обсадена цитадела: войната в Украйна според него би трябвало да има отбранителен характер. Той също следва своя собствена програма: да се бори срещу еднополюсния свят, глобализацията и секуларизираната либерална култура, срещу нахлуването на ценности, противоречащи на културата на Русия и по-общо на това пространство, което той нарича Свещена Русия и което излиза извън политическите граници на руската държава. Тези теми датират поне от началото на 2000-те.

Освен това Московската патриаршия си съперничи с Константинополската патриаршия. Кирил се опита да запази многото енории на своята Украинска православна църква в своето лоно, докато друга църква, Украинската православна църква (на която автокефалия, тоест църковна независимост, беше дадена от Константинопол през януари 2019 г.) продължава да привлича православни християни, които искат да се откъснат от Москва. Но компромисът на Кирил с руската власт тласна синода на Украинската църква да се отцепи от нея на 27 май.

От самото начало на конфликта Кирил представи спецоперацията като метафизична битка между доброто и злото. В реториката си той използва апокалиптичните мотиви, пренесени от някои течения в Руската църква, по-специално тези, свързани с армията и силите на реда, силоваците.

На 25 октомври, на 24-ия Световен руски народен събор, Кирил призова за "спазване на традицията, за да предотвратим края на света". Той възприема тази идея, развивана в продължение на много години в националистически кръгове, за руски народ, който ще бъде катехон, тази сила, която задържа идването на Антихриста и за която Свети Павел говори във Второто послание до Солуняни. Месец по-рано, на 25 септември, той каза, че руските войници, загинали във войната в Украйна, ще бъдат "измити от всичките си грехове".

Тази идея за саможертва в името на отечеството препраща към съветската реторика, която цени героичната смърт в името на колектива. Датира повече от век назад, намираме я в думите на други християнски църкви по времето на Първата световна война.

На 17 октомври, пред делегация от Световния съвет на църквите(ССЦ), включваща собствения му племенник Михаил Гундяев, Кирил заяви, че не вярва, че "църква или християнски мъж или жена могат да подкрепят войните и убийствата " и че църквите "са призовани да работят за мир и да защитават живота". И добави: "Войната не може да бъде свещена. Но когато човек трябва да защити себе си и живота си или да даде живота си за живота на другите, нещата изглеждат по друг начин", отбеляза патриархът.

Позицията на Кирил остава двусмислена, речите, предназначени за Запада, се различават от тези за Русия. Докладът на сайта на Патриаршията за посещението на ССЦ е по-непрецизен от този, публикуван от самата ССЦ.

Лоялността към режима е преди всичко друго

Във всички тези официални изказвания отново и отново се повтарят едни и същи думи за защита на руската традиция и за западния враг, чиято квалификация еволюира с радикализирането на контекста.За тази фабрика на традициите срещу Запада, допринесе до голям степен и самата Руска православна църква през годините 2000-2010, намесвайки се в толкова разнообразни области като дебатите около младежкото правосъдие, домашното насилие, сексуалните отношения, "нетрадиционното" или съвременното изкуство .Този дискурс обслужваше интересите на една власт, отслабена от опозицията, и създаваше илюзия за консенсус.

Но не се заблуждавайте: всички тези речи са адресирани до население, от което 70% твърдят, че принадлежат към Руската православна църква, но само 53% декларират, че са много или по-скоро религиозни. Патриархът не попадна сред личностите с авторитет в анкета от края на 2021 г. Както ни напомня антропологът Алексей Юрчак, както и в съветския период, по-важно е да се повтарят готови формули, удостоверяващи лоялност към режима, отколкото да се гарантира достоверността на тяхното съдържание.

При подобен модел това, което има значение, е перформативното измерение на дискурса, способността му да бъде ефективен за политическо действие. "Фактите", дори и най-абсурдните, са в услуга на патриотизма и антагонизма, който трябва да се изгради срещу Запада. Тази реторика ще бъде ефективна, докато населението чака властта да му каже истината.