Време е българското правителство да поеме историческата отговорност за депортацията и убийството на 11 343 евреи

Новото българско правителство да направи „рязък обрат“ и да поеме политическата отговорност за изпращането на 11 343 евреи от администрираните от Царство България Вардарска Македония, Беломорска Тракия и град Пирот в нацистките лагери на смъртта през Втората световна война, призова юристът и историк Менахем Розензафт – асоцииран изпълнителен вицепрезидент и главен съветник на Световния еврейски конгрес в коментар, публикуван в https://euobserver.com/.

Вчера той изнесе лекция в София, озаглавена „Двусмислие на злото и доброто: Ролята на българския цар Борис III по време на Холокоста и вярата на евреите под българска власт по време на Втората световна война“.

В днешния си коментар той призовава правителството с ротационни премиери Николай Денков и Мария Габриел също така да отрече „мита, поддържан от българския президент Румен Радев, че цар Борис III, авторитарният владетел на България до внезапната си смърт през август 1943 г., самоотвержено е ръководил спасяването на 48 000 български евреи“.

В коментара се казва:

След 30 месеца на политическа нестабилност с назначаването на ново, проевропейско българско правителство дойде моментът за рязък обрат на София по отношение на историческата отговорност на България за депортацията и убийството на 11 343 евреи от контролираните от България Македония, Тракия и Пирот.

Българското правителство трябва също така публично да се отрече от мита, поддържан от българския президент Румен Радев, наред с други, че цар Борис III, българският авторитарен владетел до внезапната му смърт през август 1943 г., самоотвержено е ръководил спасяването на 48 000 български евреи.

По-рано тази година ръководителите на българската еврейска общност бойкотираха организираната от правителството церемония по отбелязване на 80-ата годишнина от спасяването на българските евреи по времето на Холокоста, която включваше отдаването на почит към Борис и царица Йоанна.

Президентът на Организацията на евреите в България „Шалом“ д-р Александър Оскар обясни тяхното отсъствие от събитието с думите: „Никой от общността не би взел участие в събитие, почитащо въображаемата роля на цар Борис в спасяването на българските евреи и представянето на изопачена история за Холокоста“.

В България по времето на Втората световна война, както точно отбелязва изследователят на Холокоста Майкъл Беренбаум, „по едно и също време… някои евреи са спасени, други – преследвани, а трети – депортирани и унищожени“.

За да бъде валидна, историята трябва да се основава на абсолютна, безкомпромисна истина, а не на манипулация.

Преди 80 години 48 000 евреи не бяха депортирани от България, докато 11 343 други евреи бяха жестоко натоварени на влакове за Треблинка, където бяха убити.

Това са две взаимозависими реалности, които не могат и не бива да се позволява да бъдат отделяни.

Българският министър-председател Николай Денков и външният министър и вицепремиер Мария Габриел, бивш европейски комисар за иновации, изследвания, култура, образование и младеж, са в позицията да могат да подражават на бившия френски президент Жак Ширак, който през 1995 година публично призна отговорността на Франция за депортацията на десетки хиляди в германските нацистки лагери на смъртта.

Историята на България по време на Втората световна война е, меко казано, сложна.

През януари 1941 г. цар Борис III, нейният авторитарен владетел, който е бил близък до Адолф Хитлер от известно време – той е бил личен гост на Хитлер по време на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. – обнародва нова мярка, Закона за защита на нацията.

Това законодателство, моделирано според прочутите Нюрнбергски закони на Третия райх, дискриминира и рязко маргинализира българското еврейско малцинство.

На 1 март 1941 г. България формално се присъединява към нацистка Германия, Италия и Япония. Следващия месец, след военната победа на Германия и Италия над Югославия и Гърция, България установява военен и административен контрол над Македония, Тракия и Пирот.

С постановление на българското правителство от 5 юни 1942 г. „всички югославски и гръцки поданици от небългарски произход“ получават българско гражданство. Въпреки това член 4 от това постановление изрично изключва „лицата от еврейски произход“ от такова българско гражданство, с изключение на омъжените еврейки, вероятно омъжени за съпрузи неевреи.

Бързо се стига до 22 февруари 1943 г., когато открито настроеният пронацистки и антисемитски български комисар по еврейските въпроси Александър Белев подписва споразумение с представител на Адолф Айхман за депортирането на 20 000 евреи – всички евреи, живеещи в Тракия, Македония и Пирот – и останалата част от България, често наричана „стара“ България.

Предвидената за тях дестинация: нацистките лагери на смъртта в окупираната от Германия Полша.

Плановете за тази депортация е трябвало да бъдат пазени в тайна, но в началото на март изтича новината за предстоящата трагедия. Двама ръководители на Българската православна църква – митрополит Стефан от София и Кирил от Пловдив – публично се застъпват за българските евреи.

Независимо от тях същото прави Димитър Пешев – заместник-председател на Народното събрание и бивш министър на правосъдието.

Под натиска на Пешев и двамата митрополити, както и на други представители на българското гражданство общество, Борис и неговият министър-председател Богдан Филов променят курса и спират депортирането на евреите от „стара“ България.

Дотук добре, но Борис отхвърля молбите на митрополит Стефан по същия начин да спре депортацията на евреите от Македония, Тракия и Пирот, които са били събрани от български войници и полицаи и натоварени на товарни вагони. Тези 11 343 евреи са транспортирани до лагера на смъртта Треблинка, където са убити.

Борис не прави нищо, абсолютно нищо, не произнася и една-единствена дума, за да се опита да спаси живота на тези 11 343 евреи.

Това петно върху неговата биография и върху историята на България. Той би могъл, например, да даде на тези „чужди“ евреи българско гражданство, тъй като именно декретът на неговото правителство ги лишава от такова гражданство. Или е можел просто да нареди те да не бъдат депортирани. Или е можел най-малкото да се изкаже публично в тяхна полза.

Факт е също така, че ролята на Борис и неговото правителство в решението евреите да не бъдат депортирани е по-скоро реактивна, отколкото проактивна. Няма основание да се смята, че те биха предприели някакви действия по своя инициатива, за да спасят живота на българските евреи.

„Това, което избираме да помним и това, което избираме да премълчим, когато разказваме собствената си история, е белег за мъдрост, смелост и достойнство“, пише българският журналист от еврейски произход Еми Барух на 9 март 2023 г. в отворено писмо до българския президент Радев.

„Няма никакъв морал в зловещата аритметика, според която животът на 50 000 е „платен“ с живота на 11 343-ма“.

Мрачната реалност е, че цар Борис III и България имат „отметки“ и от двете страни на „счетоводната книга“.

Фактът, че 48 000 български евреи са били спасени по никакъв начин не намалява трагедията и по никакъв начин не смекчава ужаса на 11 343 евреи, които са били изпратени на смърт по заповед на правителството на цар Борис III.

И фактът, че евреите от Македония, Тракия и Пирот са били депортирани, за да бъдат убити, не отнема нищо от истината, че цар Борис III и правителството са се съгласили с исканията на други да предпазят евреите от „стара“ България от това да ги сполети същата съдба.

Вчера еврейските организации от България, Северна Македония, Гърция и Сърбия подписаха в София Меморандум за разбирателство, в който поемат ангажимента да работят заедно „за съхранението на автентичната история на евреите на Балканите и особено на историята на Холокоста“.

По Офнюз